Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Виж, Ламброс, молим ти се! — настоя дядо Аргирис. — Ако чуеш нещо, кажи ми. Ти най ги знаеш местата. Добри момчета са. Патриоти…

— Е, е! Патриоти! Глупости! — раздразни се Пазаити. — Жилави изглеждат — от глад няма да умрат. Ама ти, Аргирис, остави момчетата! За себе си помисли. Какво става с нашата работа? На съд ли искаш да те тегля?

— Несправедливо е — вяло пророни дядо Аргирис. — Кафенето е мое.

— Но земята е моя! Не разбра ли? Чете нотариалното. Нали? А законът точно казва — който е строил на чужда земя, да се маха. Ползвал какво ползвал — да си вдига чукалата! Справедливо ли е, Теодорос?

— Какво? За друго мислех…

— Магазин за ножове ще отворя — не му обърна внимание Пазаити. — Като слизат моряците, ножове ще купуват. Брадви, ножици, триони… От Германия ще докарам стока!

— Нали хотел щеше да строиш! — заядливо подвикна някой от масите, защото всеки разговор тук беше общ.

— Каквото искам — туй ще правя! Моя земя — моя воля!

— Не е така — пак замрънка дядо Аргирис. — Това кафене от баща си наследих. Той от дядо го има. Над сто години е постройката…

— Не искам да знам баща ти ли, дядо ти ли е строил на чуждо! — сряза го Пазаити. — Чуждото и на Великден се връща! О-о-х! — стана и се протегна той. — Омръзна ми вдовец да ходя. Ще си намеря годеница и на нея ще подаря имота. Така реших!

— Не бързай! — изведнъж се намесих аз и такава ярост ми задуши гърлото, че всички в кафенето ме зяпнаха. — Има давност! Една земя като се зареже, ползвателят става собственик. Сто години е много време…

— Ти какво? Фурнаджия ли си, адвокат ли си? — изненада се Ламброс Пазаити, сякаш го бях защипал по задника.

— Не съм адвокат — овладях се малко аз. — Адвокат ще наемем. Сам може да съм беден, ама приятели имам богати. Един от тях днес ни свали с гемията си. Той ще поръча адвокат… — И търся да уловя погледа на Пазаити, с очи да го подсетя за кого говоря.

— Така е! Вярно е! — живна дядо Аргирис от ненадейната защита. — Още в Юстиниановия кодекс е казано за давността. А всички закони в света по нашето право карат…

— И Константин Велики да викнеш за поръчител — все тая! Това е нотариален акт — не е махленско свидетелство! — разядоса се Ламброс Пазаити и тоя път извади сгънат лист, вдигна го над главата си.

— Не ни плаши! — не спрях да се дърля аз. — Съдът ще каже.

— Момченце — предупредително се обърна той към мен, — не бъркай в чужд полог за яйца! Съвсем не ме познаваш. Тъкмо работа ви бях измислил — ще сереш на метеното…

— Ако аз се изсера — рекох наперено, защото усещах, че Зоя слуша зад гърба ми, — ти с нотариалния акт ще го избършеш!

Не ми придирвай на приказката, защото Ламброс Пазаити сам се натресе на нея за най-голяма радост на цялото кафене. Гръмна смях и точно той прогони господина.

— Теодорос, идвай с мен! — викна Пазаити, но другарят му остана безмълвен и безучастен, и оня сам изхвръкна навън.

Ех, как се бях надул да знаеш — като сита въшка на офицерско чело! И хората наоколо ме поздравяват:

— Като ябълка го обели! — вика един и сочи корите, дето останаха на масата след Пазаити.

— Така му се пада! — стана друг да се ръкуваме.

Ама аз се въртя, Зоица търся къде е. Мина и тя покрай масата, подхвърля ми:

— Бравос, Димитраки! Нали тъй ти беше името? Ставаш за пристанищен хамал. Само че на мен защитници не ми трябват…

— Че защо теб да защитавам? — правя се на идиот. — Аз за кафенето се застъпих…

— Какво общо имаш ти с кафенето, като очите не сме ти виждали! — сприхаво рече тя. — Едно куче като не знае да лае, само̀ вкарва вълка в кошарата! Адвокат ще наемаш!

— Ама нали се пръждоса…

— Пръждосал се! — с отвращение ме погледна Зоя. — Чу, че годеница си търси господин Пазаити. Може пък аз да съм приела! Няма ти да ми разваляш годежа!

И отмина, остави ме, без дума да отвърна. Омисирчих се здравата. Вярно, мисля си, какво знам аз за разправията на Пазаити с дядо Аргирис? Къде съм тръгнал с рогата напред? Защо стоя туй змийче да се гаври с душата ми? Михалис също ме гледа съжалително, но нали приятел — пак се мъчи да ме утешава:

— Опърничаво е девойчето — вика. — Ти му кажеш врат, то — шия. Ама такива са хубавките момичета… — И бърка да вади пари за кафетата.

Само че ни изпревариха със ставането. Изведнъж съседът до нас се раздвижи, опря ръце в масата и бавно надигна снага, като че оловен товар го дърпаше надолу. Задържа се прав, все едно от световъртеж се съвземаше, пък после тежко прекрачи до нас и извади сгънат вестник от задния си джоб. Сложи го бавно на масата и два пъти хлопна с пръст върху едно местенце, драснато с молив.