Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Кафе ли ще пиеш, Ламброс? — унило попита той новия посетител, сякаш нищо не се бе случило. — Както обикновено?

— Както обикновено — потвърди мъжът. — Ама нали знаеш, че от твоята ръка не ми е сладко. Къде е Зоица — нашата хубавица? А? Не я виждам.

— Тук е. Запиляла се е нейде — рече дядото.

— Много я отпускаш, Аргирис. Много свобода й даваш. Ще ти забегне някой ден — съвсем ще закъсаш! Документът е тук! — строго рече човекът и се тупна по джоба, но извади от там нож и ябълка и започна да я бели.

А аз тихичко се изнизах зад гърба му и седнах при Михалис.

— Хайде да ставаме! Момичето го няма — прошепна ми той.

— Остави ме! Ще дойде! — троснах се ядосано, а Зоя, изглежда, бе слушала какво става в кафенето и най-сетне излезе от таванската стаичка.

— О, Зоице — лекокрила птице! — лигаво се провикна оня тип. — Ела да вкусиш от ябълката на чичо ти Ламброс! Ела да ми донесеш кафето!

И наистина подобно лека птичка момичето прелитна по стълбата и взе да събира празните чаши от клиентите, все едно че нищо не беше чуло. А аз го заследих като гонче яребица — с очи я гълтам от темето до петите. Приближи тя да вдигне и чашката на Теодорос Ликудис, а новодошлият хвърли ножа и протегна ръка да я улови за китката.

— Пусни ме! — бърза като змийче се дръпна Зоя. — И да оставиш дядо намира! Очите ще ти избода! Ще ги избода, Ламброс Пазаити!

Вдървих се на масата. Бре! Отде бях чул това име?! Ами че Караканьоти ми го каза сутринта! Ето значи кой бил довереният му човек, скритият разбойник в Пирея! Да не му се надяваш! От една черга хора излязохме…

— Няма, няма! — мазно рече мъжът. — Нали помниш какво ти обещах, миличка. Почтен човек съм — не лъжа! Ей го листа — пипна се той пак за джоба. — Две благи думи кажи — и веднага го давам на дядо ти.

Но Зоица се връцна и дойде да бърше нашата маса с влажен парцал. Гледам я аз, гледам я отдолу, пък се престраших и викам строго като някой младши стражар:

— Ти ли си Зоя?

Стрелна ме тя накриво, ядосана още на Ламброс Пазаити, а аз добавям, все едно камъни въргалям:

— Знаеш ли, че заедно ще учим при дядо ти? А?

— Където щеш учи! — бързешком отвърна момичето. — Хич не ме интересува! И кой си ти, че да учиш при дядо?!

— Димитраки. Димитриос Папас — надигнах си аз гърбината да се представям, но тя тутакси прехвръкна към долната стаичка.

Ах, мама му стара! Идеше ми с юмрук да си строша главата! От първа дума лошо потръгна със Зоица. Как не се насилих поне една усмивка да сложа на глупавата си мутра?! Ама не можех, разбираш ли! Всичко в мен се вцепенило от любов и възхита — и прашинка място не оставило за шега, за закачка някаква. Иначе не бях чак толкоз вързан. Но, изглежда, тъкмо силното чувство ме правеше сериозен като нотариус. Доста време карах тъй, докато се поотпуснах. Може би докато за сетен път разбрах, че Зоица няма да ме обикне така, както аз я обичах…

— Добре, дръж се! — смига ми окуражително Михалис. — Нали вече се запознахте…

— Абе, карай! — махам аз с ръка — уж ми е все едно. А сърцето ми се свило, свило — като просено зърно.

И се наведох към ухото му, зашушнах какво ми е казал Караканьоти в гемията и кой е мъжът на съседната маса. Започнахме да го оглеждаме. Слепоочията му посребрели, две бръчки покрай клюнестия нос пресичат лицето — дърт изглежда на такива като нас, но нямаше още петдесет години Ламброс Пазаити. Набит, малко коремче пуснал, а зъбите му равни и бели — хрупа с тях ябълката като кон. И като изяде едно резенче, второто бодне с върха на ножа си — подаде го на Теодорос. Бавно шавне пръсти красавецът, сложи го в уста и лениво го погълне. Нищо не говорят двамата, но от туй подаване на белена ябълка се разбира, че са стари познати.

Гледам го и нищо разбойническо не виждам в него. Въобще не мяза на ония бараби, дето посрещаха Караканьоти по заливчета и пристанища. По-скоро на търговец прилича или на о̀холен човек, който си живее от рента за едното удоволствие. Фина риза облякъл, под яката черна лента, вързана хлабаво, костюмът му нов, от тънко ленено платно. И колкото по̀ го проучвам, толкоз по̀ не ми харесва. Защото, няма какво да ти казвам, че от първия миг, като прекъсна дядо Аргирис, го възненавидях. А като посегна да улови Зоица — съвсем го намразих…

Мина Аргирис Киру — поръчах си второ кафе. Като го донесе той, седна при нас, но обърна стола си към съседите.

— Ламброс — казва, — тия момчета търсят работа. Нямаш ли нещо на ум?

— Какво могат? — попита мъжът.

— От фурнаджийство разбираме. И на друго сме съгласни — отвърна Михалис.