Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Един ще взема от вас — рече тя. — За проба. Ако не си върши работата добре, ще го освободя. Кой да бъде, вие решавайте. Храна, стая за градинаря има, защото тук ще спи. Заплатата на седмица толкоз и толкоз. — Забравих колко точно каза, но солидно заплащане беше за ония времена.

Спогледахме се с Михалис. Не е за изпускане мястото. Един да остане — пак файда, ще помага на другия, докато стъпи на крака. Но кой да бъде?

— Решете вие, господарке — хрисимо продума Михалис. — По-справедливо ще е.

— Добре — за пръв път усмивка оцвети бялото й мраморно лице. — Идете да вземете инструменти от градинарското помещение — да видя кой как държи лопатата.

Тръгнахме ние след слугинята, но сигурен съм — не за лопати ни прати жената, а за да ни огледа хубавичко и отзад, защото десетина крачки направихме само и тя ни спря:

— Чакайте! Няма нужда. Ти ще останеш, младежо. — И избра Михалис.

— Покорно благодаря! — поклони се леко той. — Ще видите, че съм старателен. А ще може ли сега да ида да си взема багажеца от Пирея?

— Не — отказа му господарката. — Сега Жижа ще те разведе да видиш потребното. Довечера ще отидеш.

— Ако ви трябва втори съвестен работник — обадих се аз, — не ме забравяйте.

— Ще видим — разсеяно рече Клио Филокали и даде да се разбере, че е свършила с нас.

Разменихме си две думи с Михалис, че ще се срещнем вечерта, поех обратно аз, сподирен от слугинята, и щом ключът прещрака зад мен, ето ти го — припка по тротоара Ламброс Пазаити заедно с някакъв тип, черен като арапин.

— Ти? — изумено викна той и без да пита, разбра криво-ляво какво е станало.

Спусна се веднага към портата, задърпа звънеца, с юмрук заблъска и слугинята, изглежда, не се бе отдалечила много, защото бързо отвори прозорчето.

— О, господин Пазаити — рече тя, — нали знаете какво ми е наредено. Не мога да ви пусна.

— Жижа, момиченце — разгорещено заговори господинът, — забрави ли кой те настани тук? А? Молим те — отключи!

— Ама не искам да ме гонят. Господарката предупреди, че…

— Нали градинар търси оная фукла! А? Нали? Водя екстра майстор — за българския цар е работил.

— Наеха градинар — отби натиска слугинята.

— Иди! Съобщи! — Пазаити смени молбата със заплашителен тон. — Чичо Ламброс е дошъл, кажи, и сладко предложенийце носи. Ще се сдобие Клио със златен имот. Без пари! Както си чопли ноктите — и ще го добие! До кея в Пирея… Тичай! Тичай, Жижа!

— Не бива! — плачливо отвърна слугинята. — Да известявам за вас също е забранено… — И прозорчето тракна, затвори се.

— О, неблагодарно племе! О, семе лукаво! — понечи да си скуби редките коси Ламброс Пазаити. — В тартара да върви цялото!

Но мигом се успокои и рече на своя придружител:

— С гъза напред си станал, Лаки, тая сутрин. Нямаш късмет. Върви си.

Замина арапинът на една страна, кривнах аз на другата, а Ламброс Пазаити тръгна с мен.

— Не ви се сърдя — любезно почна той, забравил сякаш вчерашното спречкване и обидните ми думи. — Който превари — той натовари. Другия взеха, нали?

— Да. Приятеля ми Михалис.

— По-хубав е като мъж — затова — уверено обясни причината спътникът ми. — Ако не го вкара Клио в постелята си тая вечер, утре ще е.

— Какво говориш?! — спрях смаяно аз.

— Е, тръгвай, тръгвай! — подкани ме Пазаити. — Предполагам. А предположението произтича от опита, както казват в училище. Не й допадат напоследък градинарите на Клио. Но това никого не засяга — даже стария Филокали. На друго се чудя аз. Откъде вие разбрахте да дойдете?

— От вестника — признах направо. — Теодорос ни го даде. Оня човек, дето…

— Теодорос?! — спря тоя път Пазаити от изненада. — Тая мърша заспала! Та аз му дадох вестника. От мен научи, че сестра му дири градинар…

— Ама оная господарка негова сестра ли е?

— Негова! Негова! — вресна сърцераздирателно господинът. — И двамата неблагодарници! И двамата благодетеля си оставят! Ако не беше тая глава, ако не бях аз да им помагам, Клио в бардак щеше да свърши, а брат й отдавна да е умрял от глад! С бабичката заедно, разбира се. И той! И той решил да свърши нещо — на закрилника си динена кора да подложи! Не! Не мога вече! Сърцето ме заболя. Трябва да седна нейде на сянка. Не щеш ли да те черпя една баклава?

Свих рамене — защо не. Казах ти, че тоя човек ми стана омразен от първата среща. Заради изнудването на дядо Аргирис и дебелашките му закачки с внучката. Не вярвах, че Зоя ще склони да се сгоди с такъв дърт пръч, но самото негово домогване ме отвращаваше. Сега обаче, като го гледах как се ядосва и открито приказва, поомекнах малко. Пък и любопитно ми беше какво още ще науча за новите си познати. Седнахме под един чадър на тротоара — маси бяха изкарали от сладкарницата…