Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не ми трябва — задавено каза и ние се сетихме, че говори за вестника.

Никой не го погледна, докато излизаше навън. Само двамата с Михалис проследихме как уморено слезе по стъпалата и сетне главата му отплува край прозореца, сякаш бе откъртена от древна статуя.

Теодорос Ликудис бе отбелязал във вестника една малка обява. „Търсим градинар — опитен, самостоятелен“ — с мъка разчете Михалис написаното. Даден бе и адрес в Атина.

Вечерта много се чудихме двамата защо тоя непознат човек ни насочва за работа. После, като разбрахме къде сме попаднали, втори път се чудихме защо не ни предупреди къде ни праща. А беше ни изпратил той в един от най-богатите атински квартали. Дворове големи, със зид висок опасани, порти метални — все от ковано желязо направени, тук-там зад тях портиери се мяркат — кой униформен, кой в национална носия облечен, палми перят листа, белеят къщи навътре — благоухание, тишина и богатство прелива до улицата, та чак и нас до гушите ни потопило. И стражар влачи крака по тротоара с ръце на дирника.

— Къде се шляете? — пита ни мрачно, сякаш готови крадци са му паднали, а ние отвръщаме, че за работа сме дошли, по вестникарско съобщение. И му подаваме вестника да се увери.

Погледна той адреса и вика:

— А, това е резиденцията на господин Йоан Филокали. Още нататък и вляво.

Намерихме я — на вратата стара медна плоча с името на собственика и до него гравиран кораб. Дръпнахме дръжката на звънеца и след някое време тропна прозорче в портата, надникна женско лице. Казваме какво търсим и тя отключи, поведе ни по широка алея, все едно по сняг тръгнахме. С мраморни плочи застлана, а покрай тях кварцови камъчета насипани — ситно натрошени и валирани. Дървета, сенки, цветни лехи ни съпровождат — подминахме главния вход на къщата и ето че стигнахме кътче, сякаш откъснато от рая. Кипариси, лаврови дръвчета, в бял фонтан водни струи се кръстосват и ромолят, напред морава се ширнала — свежа, редовно поливана, а в прохладата на покрита веранда — сервирана маса с лъскави съдини. И двама души отстрани седят. Жена в шезлонг, преметнала нозе, и старец в инвалидна количка.

Спря ни слугинята на двайсетина метра от тях, отиде да съобщи какви птици са долетели на призива. Върна се, подканя ни да приближим. Че като подхвана да разпитва чорбаджийката — нищо не бе полицаят Такис в Драма. Кои сме, къде сме раждани, защо сме напуснали бащините си домове, какво сме работили, носим ли препоръчителни писма отнякъде, та чак дотам — имаме ли си изгори и от какви болести сме страдали…

Ние вече бяхме изоставили линията със Солунската гимназия. Усетихме се, че опитен човек веднага ще ни изобличи, защото бяхме писмовно безграмотни. Михалис пак бе научил от баща си да срича горе-долу, но аз бъкел не отбирах. Селската история разгънахме пред госпожа Клио Филокали. Че от драмско село произхождаме, че бедност и гладория са ни прокудили да търсим сполука по света. В Кавала фурнаджийство сме работили, край Солун за ратаи сме се главявали маслини да берем и други селски работи да вършим, поради което от градинарство отбираме, пък после два месеца по море сме плавали като прости моряци…

Старецът мълчеше, притворил единия си клепач, а като гледах как е положена ръката му върху облегалката на количката, досетих се, че е парализиран. Като казахме обаче, че сме били и моряци, той промуча и се размърда — слугинята тутакси скочи да го наглася.

— Казва, че лъжете — рече жената. — Вярно ли е?

— Бяхме. За малко… — отвърнах с половин уста, защото не исках да дразня болния.

— Не обичам лъжите. Дори невинните. Но аз търся един градинар, а вие сте двама — за кой ли път ни опипа с поглед господарката, както стояхме прави пред нея.

— От малки не се делим — казах. — И затуй значи…

— Искате ли лимонада? — прекъсна ме тя и без да чака отговор, нареди: — Жижа, сипи им!

Напълни две кристални чаши слугинята, даде ни ги, гаврътнах моята аз на един дъх и пристъпих да я оставя на масата. Търся сгода да огледам жената и отстрани.

А тя облечена като за в дома си и много съблазнително. Две тънки презрамчици държат дълбоко деколте на бялата й рокля, гърди натегнали като гюллета, а гърбът й гол, гол — до кръста чак гол. Кожа бяла, гладка, опъната — като някой едър лебед кацнала господарката в шезлонга си. Не дава да й кажеш възрастта. И на четиридесет може да е, но и трийсет да речеш, няма да сбъркаш. Гледана жена, с перо гладена, не си е вадила хляба с ръце, помислих си аз в оня момент. И се върнах, застанах до Михалис, за да реши Клио Филокали кого ще купи за слуга.