Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— По-добре научи момчето как да си вади хляба! — додаде друг. — А не какво е било и небило преди хиляда години!

— Глупаци! — с доброжелателна усмивка се обърна кафеджията към клиентите си. — Вие не разбрахте ли досега, че никой хляб не е сладък, ако не знаеш чий наследник си! Ако пък не си достоен за дедите, и хляб даже няма да имаш за ядене! Каквито сме ние с вас! Събудете се, окаяни! Велика Гърция ви гледа!

Ония край масите обаче не се трогнаха кой ги гледа и какво си мисли за тях — хилеха се, сбутваха се, почесваха се. Но явно бе, че старецът им е симпатичен, че отдавна са свикнали с неговите приказки и упрекът му съвсем не ги обиди, а леко ги развесели. Само Теодорос Ликудис не помръдваше, вглъбен в себе си, и не чуваше какво се говори над главата му.

А аз вече за миг бях решил, че ще се запиша в училището на дядо Аргирис. Щом със Зоица на един чин ще седим — непременно ще се запиша!

— Добре! — рекох, като едва сдържах вълнението си. — С благодарност приемам! А приятеля ми Михалис ще вземете ли?

— Ти най-напред завърши един клас, пък после е мой ред! — присмехулно се обади Михалис и предизвика общ смях.

— Не му се сърдете, господин Киру — със същия тон го засякох аз. — Той щом тръгне да учи, и училището изгаря. Затуй е предпазлив…

— Недей така — меко каза старецът. — И остави това „господин Киру“. Казвай ми просто дядо Аргирис.

— Така да бъде — съгласих се аз. — А кога ще почнем уроците? Къде е внучката?

— Веднага може да почнем! — трепна дядо Аргирис като кавалерийски кон от тръба за атака. — Няма час неудобен за знание! Виж я пак Византия — обърна се той към картата. — Не ти ли прилича на кораб с вдигнати платна? Очертанието виж цялото! Кораб, гигантски кораб е великото Гръцко царство! От Изток на Запад и от Запад на Изток е пренесъл той безценни съкровища, а също от древната античност до новите времена. Целият свят е бил във Византия и Византия до ден-днешен е в целия свят!…

И Аргирис Киру продължи, като все повече се въодушевяваше, от дума към дума гласът му все по̀ се издигаше и все по-вдъхновено звучеше. Кои земи и области са съставяли империята изреждаше той, кои градове са били безценните камъни в короната й, имена на владетели споменаваше, на славни пълководци и свети отци, а посетителите в кафенето постепенно замлъкнаха и се заслушаха редом с мен, предишните усмивчици изчезнаха от загрубелите им физиономии и сега на тях се бяха настанили необичайно внимание и респект. Влязоха двама-трима нови клиенти, но другите им шътнаха да мълчат и бързо да сядат. Никой не посмя да прекъсне Аргирис Киру и да поръчва кафе, а той ту пламваше в някоя висока тирада, ту с притихнал глас подхващаше меко и доверително, като че споделяше лична тайна с всеки от нас поотделно. Нищо не знаех аз за ораторското изкуство на великите гръцки мъже от древността и сега за пръв път усетих каква сила е словото, ако умееш вярно да го подредиш и изречеш. Не ми бе известно учил ли е дядо Аргирис хватките на някогашните ритори, дали дълголетният опит с подобни речи му бе открил някакви правила, или просто мястото и кръвта му подсказваха как да смае, покори и омагьоса своите слушатели. За няколко минутки поне…

Докато говореше, той бе обърнал гръб на входа, но аз забелязах как там застана и спря мъж немлад, добре облечен, и опря ръце в рамката на вратата. Вслуша се, огледа презрително публиката като зрител, попаднал зорлен на добре познато му, досадно представление. А дядо Аргирис пак бе тръгнал нагоре и сега името Византия бе стъпало във възходящата му градация:

— Византия!… Византия!… Византия!… — повтори той няколко пъти, но не успя да стигне върха, защото мъжът от вратата вресна с остър козелски глас:

— Ще помета аз Византия! Папер няма да оставя! От лицето на земята ще я залича!

Дядо Аргирис замръзна с вдигнати ръце, все едно го прободоха с нож в гърба, бавно се обърна и като видя мъжа, притупа с крака, както заплашват, че ще подгонят някое дете.

— Млък, поразнико! — викна той измъчено. — Не досягай нашата светиня!

— Хе, хе! — разсмя се човекът на гнева на стареца и на своята двусмислица. — Аз със светини не се занимавам. За кафене „Византия“ ти казвам, старо! Но не се бой! Няма днес да е! — И той прекрачи вътре — свойски седна на масата до Теодорос Ликудис.

Дядо Аргирис остана попарен до мен — много жалка гледка е, да знаеш, посрамен учител пред ученика му. А кафенето пак зашумя — миг-два им трябваше на хората да забравят омаята. Заговориха, смееха се, закачаха се и ако сега ги попитаха за урока на кафеджията, сигурно и над него щяха да се присмеят.