Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Михе, ела да обясниш нещо — повиках аз приятеля ми, който бе седнал край една от масите.

Приближи той и двамата забихме погледи в загадката. Обширна беше тя, ако се има предвид, че на изток картата започваше кажи-речи от Индия, много азиатски територии обхващаше, после цепеше дълбоко през Северна Африка към Атлантическия океан и покрай Британския остров обратно — половин Европа включваше и много руски земи, като изцяло обграждаше и Средиземно, и Черно море. Едва издържахме вече за вода, но като нямаше какво да правим, заобяснявахме си взаимно, тръгнахме от земя към земя и от парче към парче по картата. Докато един ясен глас не ни стресна зад гърбовете:

— На нашата майчица ли се радвате? На създателката ни?

Обърнахме се почудени — дребно старче се усмихваше и кафявите му очи весело искряха. Посивяло, носът му розовичък и издължен като нежна муцунка — все едно плъх тихичко се бе измъкнал от широките цепнатини между дъските на пода.

— Господине — отчаяно измучах аз, — вие ли сте стопанинът? Дай ни водица, че загиваме…

— О, момчета! — искрено се огорчи човекът. — Не ми е хубава водата. Както Ламброс казва — бабешка пикня…

— А лимонада?

— И лимонада нямам! — съкруши се старецът, но в миг радостно трепна: — Имам, имам какво да ви дам! Динята ще срежа… — И заситни към стаичката с открехнатата врата.

Диня — диня, все ще залъже жаждата. Седнахме с Михалис и кафеджията бързо донесе обещаното на поднос, с чинии и вилици.

— Видях ви, че идете по кея — заговори той, докато режеше динята. — Сигурно сте пътували и сте премалели… А аз отидох кокошките да нахраня в дворчето отзад. Не видях кога сте влезнали. Клиенти по това време не чакам. Клиентите обичат новичкото, чужбинското… Сладолед да има, сироп да пият и кафе по италиански. А аз само гръцко кафе варя. Най-хубавото… Който разбира, при Аргирис Киру спира! И за вас ще сложа мангала. Не бързайте да си ходите!

Да си ходим ние не бързахме, но бързахме да се налапаме с динята. И както лакомо преглъщахме и плюехме семките, накратко отговаряхме как се казваме, че от Солун по море сме пристигнали, че в Атина или Пирея ще търсим подслон.

— И какво ще правите, ако смея да попитам? — с най-голямо любопитство ни огледа Аргирис Киру.

— Работа дирим — рече Михалис.

— И древните останки да видим — от немай къде допълних аз.

— Тъй ли? — изумено възкликна старецът. — А какво по-точно?

— Акропола например — рекох първото, което ми дойде на ума.

— Боже, Боже, Боже, Боже! — бързо се прекръсти кафеджията и такава благодарност бликна в гласа му, че направо се смаях. — Златна младеж! Златна младеж, щом миналото помни… — възторжено рече той. — Всичко ще ви покажа! Лично ще ви разведа! Кафенето ще затворя!

Я го виж тоя! — спогледахме се с Михалис. — Какво се закачи за нас?!

Но аз нищо не можах да отвърна, нито чух думите на Михалис, защото в тоя миг нещо страшно се случи с мен.

Девойче едно се мярна на вратата отвън, спря за миг-два, огледа ни смръщено как нагъваме динята и без дума да рече — изчезна.

— Зоя! Зоица! — викна след нея Аргирис Киру, но втори път тя не се появи.

Можеш ли да си представиш какво ми беше положението? Мръсен, потънал в пот и разнищен от жегата, под брадичката ми потекъл лепкав сок чак до гушата, нелепост някаква дрънкаме с непознатия старец, мляскам и плюя, на главата ми куп грижи — къде ще спим, какво въобще ще правим нататък, и точно в тоя най-неподходящ миг значи — гръм тресна и на място ме порази. Зоя! Зоица! Все едно змеица заби отровен зъб в сърцето ми и шмугна се, потули се нейде. Но остави сладкия си яд в мен задълго — цели две години да ме мори. И повече даже…

С една дума — влюбих се! Тежко и мрачно. В секундата и завинаги. И до днес, когато цял съм изстинал, не мога да отговоря защо се случи тъй. Миналата година четох в един вестник, че химици някакви установили на какво се дължи влюбването. На химическите съединения, казват те, които човек излъчва. На миризмите, сиреч. Всеки в генетическия си код пази информация за най-скъпа и обичана от него миризма. И като я подуши у човек от другия пол — влюбва се. Просто и ясно. Само че на такива ясни простотии не вярвам и смятам, че химиците са объркали хората с кучетата. Аз Зоица не само не я помирисах тогава, ами не можах и добре да я разгледам в рамката на вратата. Но пак ти казвам, точно в тоя миг се влюбих като луд — ни час, ни ден по-късно…

Безсмислено е да взема да ти я описвам. Ако кажа, че коси имаше леко къдрави, до раменете, очи кръгли като на катерица, брадичка — нежна, с трапчинка, стан строен и съразмерен — какво ще разбереш? Нищо. Такива отлики ще се намерят у хиляди още девойки. Но Зоиното лице, Зоината снага бяха всичко за мен и втори път човек щях да убия, ако някой ми речеше, че подобна на нея ще се намери във вселената. Чудо е влюбването, чудо велико — и никой не знае защо то пада на таз, а не на оназ глава. Колкото и да умуват мъдреците, няма да го разберат докрай, както е пред всяко чудо Божие…