Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Неговата гемия имаше мотор, но беше стъкмена и с платна. Като плавахме в открито море, Караканьоти главно платната вдигаше, но наближехме ли пристанище или трябваше покрай подводни камъни да се промъкваме, пускаше витлото. И сега запали двигателя. Леко, леко — занавлизахме навътре. Пристанищните светлини изчезнаха, тъма отвред, голяма вода се люшка под задниците ни. Доста пътувахме така, на запад струва ми се, и не усетихме, че пак сме приближили брега. Лепна Караканьоти гемията до някакъв пристан, запали фенер, вдига го, спуска го — знаци дава някому. И ето че изникнаха неколцина от тъмното, скочи нашият човек на пристана да ги посреща. Здрависват се, поздравяват се и чуваме ние, че един глас казва:

— Стоката е в храстите. В сандъци е закована.

— За миг ще ги пренесат моите момчета — отвръща Караканьоти.

— Нали нямаше твои хора в Солун — говори същият глас. — Водя ти един за помощник. Знае пътищата надолу — да се сменяте.

— Не ми трябва! Караканьоти има хора навсякъде! Караканьоти с два пръста да свирне, половин Гърция ще тръгне след него!

Сбутваме се с Михалис в тъмното — ей, голям фукльо! — ама и на дланите си плюем, чака ни хамалуване. И правилно ги плюехме, защото ръцете ни се откъснаха. Дванайсет бяха сандъците, големи, и не знам какво имаше в тях, но едва ги примъкнахме по разбитите дъски на пристана. Добре, че и разбойниците от брега помагаха. И не ги хвърляме как да е в гемията, ами ги подреждаме до сантиметър. Свети Караканьоти с фенера, сърди се, мърмори — не така, инак обърнете сандъка, а аз усещам, че гемията хлътва, хлътва в морето. Натоварихме я здравата, покрихме стоката с брезент и тоя път задълго се отделихме от сушата…

Не мога ти кажа в кои пристанища влизахме, по кои острови се отбивахме — от самото начало обърках географията. Михалис се мъчеше да запомня, но и той скоро оплете конците. Защото много оплетени бяха пътищата на капитана ни. Ако бяхме свикнали с морето, по̀ щяхме да се оправяме, ама ние сухоземни хора до мозъка на костите. Някой път си мисля, че на едно място се въртим, друг път дни наред суша не се вижда, сякаш морето ще свърши, а като се мерне бряг, Караканьоти вика:

— Виждате ли тоя нос — преди пет дни от другата му страна минахме.

И все нещо превозваме. Свалихме сандъците, други натоварихме. Свалихме и тях — тоя път денкове, зашити в платно, качихме. И тъй нататък — много пъти. Не съм сигурен крадено нещо ли разнасяхме, контрабандно ли, но явно не беше чиста работата. Все съмнителни мутри ни посрещаха, на скрити места, по вечерно време. Случвало се е и два дни да ги чакаме на котва в някое забутано заливче. Само Караканьоти знаеше какво вземаме и оставяме и коя ще е следващата спирка. Но, изглежда, цяла разбойническа мрежа поддържаше той по гръцкото крайбрежие.

И не само посоките объркахме с Михалис, ами и времето забравихме да броим. Двайсет ли, трийсет ли дни се люшкаме по морето — не знаем, и чак като слязохме в Пирея, разбрахме, че цели четиридесет и три дни е траяло пътешествието. От юни до август. Ако бяхме взели параход, до Америка щяхме да стигнем и да я задминем. Е, не сме били все на вода, да кажеш. Спирахме храна да вземем, с вода и гориво да се снабдим, с готвено да се наядем в гостилница. И с кръчмарски девойки да се запознаем, както много му се искаше на Михалис. Мряха те за Караканьоти, знаеха го, а покрай него и ние намазвахме. И на негова сметка, разбира се…

Изсуши ни слънцето като чирози. От първия ден капитанът ни запоказва кое какво е. Научи ни платната да вдигаме, мотора да наглеждаме, руля да държим и посоката по компас да следим. Но ще излъжа да кажа, че станах баш моряк. Само единия си крак топнах в морето, и то едва-едва до коляното го насолих. През деня Караканьоти горе-долу ни имаше доверие, подремваше, но нощем само той дежуреше. И ние с Михалис, като сложим настрана хамалогията с товарите, си карахме почти като на курорт. А то едно море — в сладък сън да го сънуваш! Ни веднъж не се разсърди, ни една буря не ни докачи ония дни. Гладко, топло, изумрудено — не мога ти опиша хубостта му! И ние го зяпаме ту надалеч, ту браздата на гемията следим, риба ловим, изтягаме се. И с Караканьоти говорим, ако му е кеф.

Какъв човек беше той — вече можеш да си представиш. Сила страшна се събрала в него с храброст безумна. Смел, пък обидчив като глезено дете. Докачлив, пък кротко пилее парите си, щом някой мошеник му поиска по пристанищата. Щедър, пък за две аспри кожата ти одира. Доверчив, пък все подозира врагове наоколо. Ще кажеш — как такива различни мъниста се нанизаха на един конец? И какъв беше тоя конец? Струва ми се — честолюбие му е името. Гладното честолюбие на Караканьоти.