Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Димитраки — вика ми той, — няма все с братовчед си да живееш. Не знам какво наследство ще ти се падне, но ако решиш — ела при мен. Ще ти кажа едно име — Ламброс Пазаити. Живее до пазарището в Пирея. Като питаш, ще го намериш. Той ще ти съобщи кога ще идвам пак и къде да ме срещнеш. Запомни ли човека?

— Запомних го — отвръщам. — Ламброс Пазаити.

— Ако решиш!

Тупна ме по рамото и така ме погледна в очите, сякаш каза: „Добър разбойник ще излезе от теб! Живот ще си поживеем! Пък на другото — майната му!“ И аз се зарадвах, Бога ми, все едно за поп ме ръкоположиха. Макар да знаех, че никога няма да го подиря.

Доста точно определи Караканьоти кога ще стигнем сушата. Малко след дванайсет завързахме гемията в най-външния край на пристанището. Скочихме на брега, стискаме му коравата длан на сбогуване и той вика:

— Доволен съм от вас, момчета! Смятах по-голям пай да ви отделя, но нали наследство ще взимате, ще задържа останалото. Сиромах човек е Караканьоти и сой няма да се погрижи за него. Соят му го е презрял. Вземете — дано стигнат до смъртта на вуйчо ви.

По равно пари ни отброи — прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я видя…

Черни сенки и бяла светлина разделяха на две света в Пирея. Слънцето бе присвило гневно око, все едно Караканьоти беше побеснял, готов да изпепели всички наоколо. Жар се сипеше отгоре ни, камъкът палеше нозете, дори неподвижната черно-зелена вода на пристанището лъхаше зной и смърт. Тя се простираше отляво на улицата, а по дясната страна тук-там се редяха сгради. Личеше, че отскоро са почнали да разбутват някогашната беднотия. Имаше дву и триетажни хотели, магазинчета, дюкянчета, схлупени вехти къщици, занемарени места, чакащи строител.

Само натам гледах аз. От гемията още ме мъчеше жажда, а докато минем по голия кей, устата ми пресъхна, езикът като захабена пила застърга по небцето. Горчеше ми, усещах, че кръв и сокове са се сгъстили в мен и всеки миг ще спрат да се движат. Бях казал на Михалис, че всичките пари на Караканьоти давам за шише студена вода. И търсех от къде да я добия.

Доста повървяхме, докато зърнем спасението. На фирмата пишеше кафене „Византия“ и от двете страни на надписа стояха рисунки. Аз тогава не ги разгледах, а бързо-бързо влязох по трите дървени стъпала в кафенето. По-късно хиляда пъти съм минал под табелата на Аргирис Киру и още сега ще ти кажа, че рисунките показваха патриаршеската църква „Света София“ и константинополския хиподрум. Бяха изографисани нескопосно, но точно по тия рисунки дядо Аргирис ми разказа и за църквата, и за хиподрума — и аз вече ги виждах с други очи, красота и величие откривах в несръчната мацаница…

Но това стана след време, а в оня час с Михалис не заварихме ни един човек в кафенето. Бедно, сиво, износено — все едно лютото слънце бе влязло тук и олизало с език сбирщината от маси и столове. Даже и тезгях нямаше, както е обичайно в кафенетата. Срещу входа, в другия край на помещението, бе открехната врата и аз леко надникнах зад нея. Тясна стаичка с легло, а също изгаснал мангал, полица с чаши и чинийки. Значи не само човек живееше тук, ами и кафето се приготовляваше. Наблизо до вратата тръгваше дървено стълбище нагоре — към втора такава, мансардна стаичка. Ще добавя още, че кафене „Византия“ заемаше цялата тая малка, стара, паянтова постройка и ако външно тя се различаваше от подобните вехтории по улицата, то бе таванчето, което стърчеше над покрива й — споменатата горна стаичка за живеене.

— Има ли някой тук? Хей, има ли хора?! — повикахме ние с Михалис, но никой не се обади.

Нервен бях от жаждата, но и сили нямахме да излезем в убийствения пек, да търсим другаде вода. И аз се лепнах да разглеждам стената наляво от входа.

Казах ти, че всичко в кафенето беше безцветно и унило, но нарочно пропуснах едно шарено петно, което хващаше очи още от прага. Последно оставих да го спомена, защото най-дълго се задържах пред него. Това бе географска карта, голяма, покриваше почти цялата стена. Погледнах я разсеяно, но забелязах, че тая карта е слепена от парчета на други карти. Едни бяха гръцка отпечатка, на втори надписите с латиница, а най-горната, северната ивица, бе изрязана сигурно от руски атлас. При това мащабите на парчетиите не съвпадаха навсякъде. Балканите например бяха несъразмерно големи в сравнение с Апенинския полуостров, но там, където частите се съединяваха, морето бе разширено и боядисано на ръка. Имаше кусури тая съчленена карта, но явно — голяма играчка е било да се направи. Някой грижливо бе нагласял, подлепял, поправял несъвпаденията. Личеше си, че отдавна виси на стената — доста бе избеляла от слънцето.