Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Че нямате ли парици? — с любопитство пита Караканьоти.

— Свършиха — намеси се Михалис.

— А от какво живеете? Покрадвате ли?

— А-а, пази Боже! — отричам аз. — От мама и тате имахме, ама ги изхарчихме.

— Покрадвате! — убедено рече мъжът. — Засега кокошки крадете. Братя ли сте?

Цял пламнах от изненада — вярно, два пъти по пътя крадохме с Михалис пилета. Пекохме си ги на полето. И в смущението си ненадейно излъгах:

— Братовчеди. От две сестри. Ами ти какво правиш тук? Нали там…

— Ха-ха! — надменно се изсмя познатият ни от драмската полиция. — Вие май наистина не знаете Караканьоти! Елате тук!

Двамата бяхме застанали на ръба на кея — а-ха да скочим в гемията. Ама не можем. Тя бе вързана с въже за брега, но се отместила два метра навътре — малко хлабаво е била вързана. А не е лесно да прескочиш цепнатината от място — ще цопнеш във водата. Засуетихме се какво да правим и Караканьоти ни подсети:

— Дръпнете въжето да се приближим.

Уловихме с Михалис дебелото ютено въже — опнало се като струна. Напънахме, напънахме повторно — не ще пустата гемия, сякаш с олово е натоварена. Само носът й леко се полюшна. А Караканьоти присвил око, гледа ни сеира.

— Я се бягайте! — вика. — Кокошкари! За една кокошка ви е силата…

И хвана с една ръка въжето, понатисна го, дръпна го — само вратните му жили се стегнаха малко, и подчини се гемията, мама му стара, все едно книжна лодчица премести. Скочихме ние на борда.

— Караканьоти запрян не стои! Караканьоти не могат удържа в някакъв си драмски участък! — гордо рече той. — Същата нощ си тръгнах!

— Ами синджирите?! — смаяно рекох аз. — Цял в синджири те бяха сложили!

— Ти знаеш ли какво говориш?! — пораздразни се юнакът. — Такъв синджир за Караканьоти е гнила връв.

Знаех аз какво говоря. Чичо Щерю имаше същия синджир. Връзваше коня да пасе на някоя поляна край града. И конят всичко избръсти в кръг до голо, но докъдето синджирът дава…

— Знам! — викам инатски. — Такъв синджир и кон не може скъса!

— Та аз кон ли съм бе, пикльо! — изведнъж здравата се ядоса Караканьоти.

Очите му зашариха на четири — търсеше нещо по гемията да счупи, да изкриви, та да ми покаже силата си, но жал му беше за морските потреби и ненадейно впери поглед в краката ми.

— Сваляй обувката! — викна той. — Сваляй да я скъсам!

— Я ме остави! — опънах се. — Как ще я късаш?!

— През средата ще я скъсам — барабар с подметката и саята!

— Зарежи тоя мерак! Моля ти се! — възроптах аз. — Нови обувки ги купих оня ден!

— Сваляй! — побесня съвсем Караканьоти, като че най-люта обида му бях нанесъл. — Сваляй, че крака ти ще откина!

Стреснах се — абе, тоя човек излезе опасен. Както дружелюбно ни приказваше и благодарност даже усещах, че не го накиснахме в участъка, изведнъж цял звяр стана. Ще ни избие за нищо работа. Пък и не си знае силата…

— Хайде сега, няма да се караме за едни обувки! — дръпна ме Михалис. — Сваляй, Димитраки! — И зло ми върти глава, иска да рече: „Хак ти е — като пак се буташ между шамарите! Все ти най-много знаеш!“

И що да сторя — подчиних се на двамата. Клекнах, изух обувката, подавам му я.

— Я ела тука, обувчице — ухили се победоносно разбойникът. — Я кажи от какво си направена…

И ей Богу, на друг нямаше да повярвам, ама на очите си вярвах. Като я стисна с ръчищата си, като я изви и напъна — скъса я по средата, както ти вестник ще скъсаш. И хвърли парчетата на палубата.

— Виж сега — вика ми — кон ли е Караканьоти, какъв е!

Вдигнах ги да видя загубата. Абе, гьон дебел към половин сантиметър, кожа яка и подплатена — ама всичко докрай зяносано. Не става човек от такава обувка! Ех, бос ме остави говедото! — рекох си наум и ми идеше да го прасна с останките по чутурата. Добре, че не го направих.

— Ще ви взема до Пирея — изведнъж казва той, гневът за миг му беше минал, както за миг се появи. — Само че няма да стигнем бързо. По други места имам да се отбивам.

— Е, не бързаме — мънка Михалис и двамата не знаем да се радваме ли на сполуката или веднага да бягаме от тоя спътник. Но останахме. Нямахме друг избор.

— Идете сега да купите ядене от пазара — извади топка пари Караканьоти от джоба си, — че довечера ще тръгваме. А не сме и товарили. — Това, това, това — нарежда ни какво да вземем, доста нещо, за тримата. — И чифт обувки си избери — обръща се накрая към мен, — ама гледай да са по-здрави…

Мина следобедът, мръкна се, а Караканьоти спи в кубрика. Ни за товарене се тревожи, ни за тръгване. А ние с Михалис бяхме решили нищо да не го питаме. Да не го докачим пак неволно. Ако ни накара нещо — добре, но сами да си пъхаме гагите — не! Надвечер излезе лек ветрец, струпа облаци по небето и морето потъна в мрак. Чак тогава капитанът ни излезе от дупката, прозя се като лъв и се захвана за работа.