Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Това само руснак може да го измисли — обади се Михалис, както ме слушаше. — Хубаво, ама невъзможно. И безцелно на всичко отгоре…

— А-а, не е така — викам. — Голяма цел е сложена тук и велико оправдание.

И подхванах да разправям какво отвръщал мъдрецът на третия въпрос. Защо да възкресяваме мъртвите? По каква причина да се правят толкоз разноски? Защото, казвал той, ние, живите, сме задължени и виновни пред умрелите. Животът ни е положен върху страшна несправедливост. Несправедливо е те да тънат в гробовен мрак и пръст да притиска клепачите им, а ние да се веселим под слънцето и да вкусваме Божиите благости. Това не е закон на живота, а закон на смъртта, на злото. А не може под знака на несправедливост и зло да градим ние своя живот като радостен и добър. Докато не премахнат значи несправедливостта към мъртвите, живите ще ходят печални по земята, гузните им сърца ще тръпнат, грях ще гризе душите им и вечно проклятие ще ги мъчи. И ни един жив няма да се спаси от злото, докато всички мъртви не бъдат спасени за живота…

— Разбираш ли, Михе? Всички — до Адам и Ева! — разгорещил се бях аз от приказването и повторих: — Ни един няма да се спаси, докато всички не бъдат спасени! А дотогава живите ще сме виновни пред мъртвите, защото не бива едни да страдат, а други да са щастливи! Не бива и невъзможно е…

— Не се пали толкоз! — скептично рече Михалис. — Тоя твой мъдрец май издиша. Неговата работа е мислена повече за ангели, а не за хора. Че кой ще озаптява всички ни, ако станем безсмъртни? Я си представи, че баща ти стане от пръстта. Какво ще рече на селяните, дето са му преорали гроба? Да не те питам на коя планета ще бягаме ние, ако Божидар Станев изскочи на пътя ни…

Оклюмах при това напомняне.

— Ама ако го съживят — боязливо рекох, — ще ни падне грехът от душата…

— Вятър! Стореното е сторено! — не се съгласи Михалис. — Пък и нови грехове ще направим. Човек не заслужава да живее вечно, Димитраки. И най-добрият не заслужава. Хем светът ще му дойде до гуша, хем той ще дойде до гуша на света. Неспасяем е човекът! — натърти приятелят ми. — Ни наука, ни светци ще го спасят. Такъв е и това си е. Все едно да искаш на кравата криле да поникнат.

Погледна ме под вежди, както вървяхме, и допълни:

— Но за гроба на баща ти ме е яд! Яд ме е и на мен самия…

— Не си виновен ти — казах.

— Кой знае. Може и да съм виновен. Ако зависеше от мен в селото, и аз сигурно щях да премахна онуй гробище.

— Тъй ли? — сви се сърцето ми.

— Ама ако знаех, че ти ще дойдеш, ако си представех какво ще ти е — нямаше тъй да сторя — умислено продължи той. — Поне щях да река да извадят костите, да ги съберат на едно място и паметниче да сложат. Тъй и тъй: тук лежи прахът на хора от старото гробище — и да изредят имената. От надгробните камъни щях да направя паметничето, а не зид да зидам с тях. Все щеше да остане място и за доматите…

— Благодаря ти, Михе! Познавам те…

— И аз те познавам — затуй говоря така! — с голяма стръв продължи Михалис. — Ако не те знаех, окото ми нямаше да мигне. И не гроб да преровя, ами и повече да свърша. От непознаване са ни повечето злини. Виновни сме в непознаване!

— Колкото ти си виновен пред мен за нещо, толкоз аз съм виновен за друго — рекох и замълчах.

И дълго двамата крачихме един до друг към Кавала, без дума да разменим.

Не те знам ти какво мислиш, но друг някой ако ни слуша, може би ще рече, че много отстъпчив съм бил пред Михалис, че все с мекия брус съм карал. И за гроба на баща ми, и преди, над драмското поле, когато той се радваше, че за пръв път вижда родината си. Че е трябвало по-остро и ясно да кресна: „Не е туй твоята родина, а е моята! Такива като теб ми я откраднаха, а сега ти на краденото се любуваш!“ Ако на мое място бяха баба Ана и майка ми, чичовците и стринките, те сигурно щяха да кажат различно нещо от мен. Болеше ги тях за декарите и къщата, за изоставения добитък и земеделските сечива. Не мога да кажа, че съм бил безразличен, но едно е да състрадаваш, друго е теб лично да те боли. А пък аз не бях виждал дядовото огнище и не се бях грял на него — само пушека помирисвах от дъжд на вятър през земи и планини. Ако, да речем, на оная височина вместо мен с Михалис ядеше кашкавал някой български държавник, не знам той пък каква реч щеше да дръпне. На държавник мислите не искам да гадая. Но ясно е — с такъв човек няма да сме си плюли в устите. Недей смята, че искам да се оправдавам нещо. Ни най-малко! Или че давам съвети някому какво да прави и говори. Разказвам ти само точ в точ какво аз съм рекъл и сторил. Ти ако искаш ме кори, ако искаш ме разбери, но не забравяй, че душата си не съм кривил за минутка. И не съжалявам, ама никак не съжалявам, че и аз не забих своя пирон в гнилата дъска на раздорите.