Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Връщам се обратно при Михалис — до него на пейката старчок седи, гробарят.

— Ново гробище ли е това? — питам го.

— Ново.

— Ами старото къде е?

— Няма старо. Това е гробището на селото — гледа ме той подозрително.

— Единственото ли? — не мога да повярвам аз.

— Единственото. И аз по своя воля слугувам на мъртвите — допълва гробарят. — Да не мислите, че някой ми плаща?! Ако нещо ми подадат опечалените — това е.

— Михе, и аз ще изпуша една цигара — казах и седнах до тях.

Дърпам дима, влача поглед насам-натам из гробището и ненадейно съзирам в зида до нас плоча и сякаш писано нещо на нея. Станах, приближих и човешко име прочитам. Стою Толев — не знам защо, запомних името. Настрани се чете, защото камъкът настрани сложен. Със старите славянски букви изписано, но следата от каменарския резец изронена и малко трудно се разчита.

Върнах се при гробаря и викам:

— Абе, чичо, тая ограда вие май с надгробни кръстове сте я зидали?

— Не съвсем — отвръща той. — Оттатък баира има кариера. От там селяните вадиха камъни. Ама може тук-там да се е случила някоя надгробна плоча.

— А от къде ги взехте?

— От старото гробище — от къде! — поядоса се старчокът. — Ама какво си ме заразпитвал! Кой си ти да ме разпитваш?!

— Не те разпитвам — рекох помирително. — Само искам да знам къде е старото гробище.

— Рекох ти — няма го! Някога беше долу, в ниското. Но като дойдоха новите от Русия, скимна им тука да го преместят. Знаеш ли как се копаят трапища в тоя камънак! — въздъхна гробарят. — Ама и те имат право — защо да оставят златната земя там напразно да стои…

— Как от Русия? Руснаци ли? — смая се и Михалис от тия думи, защото двамата не знаехме какво се е случило.

— Хм, не са руснаци, наши гърци са — позасмя се старчокът. — Само че аз не съм от тях — тукашен съм си. А те се преселили някога в Русия, от турски кланета бягали. И сигурно в Русия щяха да си останат. Но нали руснаците се сбиха там, революция направиха — изпогризаха си един на друг гърлата като бесни кучета. И като свършиха помежду си, към гърците посегнали. Богати били нашите, вредна класа били, до крак трябвало да ги изтребят. Добре, че имаме власт на място — кораби пратиха, откуп платиха, от жива смърт измъкнаха хората и под родна стряха ги докараха. Тѐ тия заселиха опразнените къщи. Чиновник от Атина ги настани по имотите.

— Ама какви хора са? — възбудено запита Михалис. — Гърци — пък Гърция не са помирисвали…

— Добри гърци — рече гробарят. — Като нас тримата. Донесли са някой навик от Русия — това е разликата. И руски знаят да приказват. Старите току изпуснат някоя неразбрана дума. Добри стопани — за земята милеят…

— Чичо! — прекъснах го аз. — Кажи къде е това старо гробище!

— Няма да го намерите. Сега там са градини. Пипер, фасул, домати са посадени…

Но обясни човекът накъде да вървим и какви знаци наоколо да гледаме.

— Михе, аз отивам — викам на приятеля ми. — Ще дойдеш ли?

Стана той, тръгна лениво след мен и вече излизахме от портичката, когато гробарят се сети да пита:

— Ей, за какво ви е гробището бе? Да не сте иманяри? Внимавайте със стопаните, че не си поплюват!…

Не се обърнах да отвърна, разбързах се по нанадолнището.

Есенното слънце здравата бе припекло, главите ни пламнаха и след доста лутане Михалис вика:

— Не знам какво ще правиш из градините, но аз ще чакам тук. — И сочи една смокинова сянка.

— Добре — казвам. — Сега ще се върна.

Прескочих тревясала канавка и хлътнах сред доматите. А те израсли високи — оградиха ме като владишки дякони и ме скриха от чужди очи. Личи си, че добре са били гледани и всичко, що са изсмукали от земята и са превърнали на плод, е брано, брано и неведнъж дообирано. Остава само да оскубят стеблата из корен и да подготвят почвата за пролетта. Повървях малко по лехата и спрях. Какво ще правя наистина? И да е било тук гробището — какво от това? Наведох очи към земята. Бучки пръст, бурен тук-там останал, следи от мотика. Ни тресчица, ни костица. Обаче усещам ли, въобразявам ли си — но сякаш някой ми казва, че мъртъвците са отдолу. Може даже бащините кости да са под нозете ми… Отстъпих крачка назад. А една задуха нетърпима между избуялите стръкове — знаеш какъв тежък и удушлив е мирисът на доматените листа. Ще ми се да разбутам коловете — вятър да лъхне, простор да се открие пред очите ми, а то като че в гроб съм влязъл.

Събрах воля, мръднах да си вървя и в тоя момент виждам на един стрък ниско — забравен домат. Голям, налял се, кожицата му не издържала силата на соковете и се пукнала. Клекнах да го откъсна и без да ща, паднах напред на колене. Доматът леко се отрони в шепата ми. А аз го държа в опънатата си ръка, гледам го като стреснат — сякаш бях изтръгнал от земята сърцето на баща ми, топло още и кървящо. Миг-два стоях така, докато се окопитих, пък се наведох още, сложих домата на земята и рекох на глас: