Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— И благородните младежи с тях! Благородните младежи ги сдобрили! Единият благороден, другият заеква! Е, нищо, нищо! И то е от Бога дадено! И то по людете ходи! Богородице, Караканьоти ги обрал! Голи ги съблякъл и чорапите им обърнал! В една гора ги сгащил с нож между зъбите! Душегубецът — и дипломата на благородния взел! Науката му отмъкнал! Майка му жив ще го оплаче! И гладни са! И постелка нямат да легнат! Елени, ще помогнем! Никос, чакай ни!…

Ей такива гласове пълнеха уличката, а Никос и Елени високо отвръщаха:

— Заповядайте! Елате! Вратите ни са отворени!

Докато стигнем къщата им, опашка се проточи след нас, а докато влезем в бедната одая, натъпка се тя с махленци. Хора и от двете партии дошли, но забравили вече гнева и караницата — обединени в тоя час от любопитство и съчувствие към нашето нещастие с Михалис. И всеки донесъл нещо. Кой купа с маслини, кой варено пиле недоядено, кой половин шише узо, кой хляб, кой лучена яхнийка. А двама съпрузи цялото гърне с боба помъкнали. Мъжът и паницата си крепи. Тъкмо вечерял, обяснява, като чул, че Никос и Елени се помирили. Не можал чорбицата си да изкуса докрай, ама нищо — тук ще си дояде, че едновременно и за Караканьоти да слуша.

Че като ни подхванаха. Нямат спир въпросите и нямат насита ушите им. Казвам ти, голяма мъка се измъчихме да лъжем тия хорица, но търколил ли си веднъж една лъжа, и втора след нея трябва да готвиш, и трета, и четвърта… На Михалис падна големият товар. Аз нали заеквах — по-малко ме закачаха. Ама като опънах от узото, като си напълних воденичката, взех да забравям недъга си.

— Абе, ти май се оправи? — вика ми домакинът. — Май по-малко заекваш?

— Вярно — съгласявам се. — Видя ли стражар, съвсем запецвам, но тука ме успокоихте.

— И аз съм така — добавя той. — Само че мен корем ме заболява изведнъж. И търся скрито място да се облекча…

Кънти от смях стаята след тия думи на Никос, шум, приказки, песни се запяха по едно време — голяма веселба се вдигна в наша чест и заради сдобряването на стопаните. Всичко бе разказано по два пъти. За Солун и гимназията, дето ни те, нито ние я бяхме виждали, за Света Гора и шайката край горичката, за вързания със синджир Караканьоти. От своя страна, и те разправят за разбойническия предводител. Дявол знае отде се появил преди половин година да хайдутува по тия места. Пътници причаквал с бандата си и всичко им вземал. Много бил як — желязо трошал, камък с юмрук разбивал, с два пръста клинците измъквал на подкован кон и подковите му свалял. И други такива чудеса. Трънки! — викам си аз наум. Сигурно толкоз сваля подкови, колкото и нас обра край горичката. Ама народът има нужда от юнаци. Ако не е Караканьоти, друг някой ще измисли. Хем да му се бои, хем да му се възхищава…

И за бележката казахме, разбира се. Как началникът Такис обещал да ни я даде — ето, Елени и Никос са свидетели, пък после се отметнал и ни показал среден пръст. Какво ще правя сега без бележка, тюхка се Михалис, втора диплома няма да ми издадат! Пропадна ми учението!

Замислиха се хората над нашата беда. Мислят, мислят, прехвърлят някоя бърза дума помежду си да разберат кой докъде е стигнал в мисленето, и пак се замислят. Пък току сръгаха да почва оня мъж с бобената чорба. Дросос му беше името.

— Нали в Кавала се каните да ходите — вика той. — Там имам братовчед, от двама братя сме деца — и той Дросос се казва, Сократ Дросос. Държи печата в кметството и всякакви бележки дава. Това му е като занаят. Ще проводите много здраве от мен и ще кажете какво ви е потребно. Само че — подсмихва се накриво мъжът — той подаръците обича. Да го знаете!

— Какви подаръци? — блещим се ние.

— А-а, не знам — отвръща Дросос. — Това сами трябва да отгатнете, като се разговорите с него.

— Защо ще ходят при тоя рушветчия! — пламенно се намеси един от гостите. — Да идат при Яковаки фурнаджията — той е милостив човек, ще им помогне!

И като се посипаха предложения — ред не могат хвана махленците всеки да хвали свой познат и да ни праща при него. Кой бил добър християнин, кой деца нямал и се грижел за другите, кой сина си загубил преди година и за Бог да прости щял да ни приюти. И не на две партии се разделиха тоя път, ами колкото хора бяха, толкоз партии станаха. За малко пак да си издерат очите. По едно време някой подвикна:

— Що не идат при Ерифима вдовицата? Тя има празна къща — ще ги прибере!

— Не! — писна Елени. — При тая дърта развратница няма да ходят! Млади момчета са — ще ги глътне като паламуд дребни рибки и само налчетата на обувките им ще останат!