Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Веднага се вдигна патърдия ще ни глътне ли вдовицата, няма ли, а Никос ме бута под масата и клима с глава: „Няма страшно! — иска тайно да ми рече. — И да ви глътне, пак ще ви изплюе. Я ме виж мен, че съм цял-целеничък…“

До късно траяха и песните, и препирните, а рано-рано сутринта поехме с Михалис пешком към Кавала. Тежеше ни каракачанската торба, натъпкана с ядене от съседите на Никос и Елени. И повече никого от тях не видяхме…

Ако взема да ти разправям за Кавала тъй подробно, както за посрещането ни в Драма, до Второто пришествие ще си говорим. А не съм забравил, че трябва да вървим в Пирея, в кафененцето на дядо Аргирис. Дълъг път има до там…

Едно ще река само — бележката на полицая Такис никаква работа нямаше да свърши, ако не беше народът драмски. Той ни напъти на кои врати да похлопаме и как що-годе да се закрепим в живота. В Кавала останахме до пролетта. И Сократ Дросос намерихме, пазителя на държавния печат, който за пет лири плюс една мандолина със седефен гриф не само удостоверение подпечати, че сме жертви на обир, ами уреди и законни легитимации да ни издадат. И при Яковаки фурнаджията отидохме — взе ни той да помагаме и за половин година кажи-речи изпекохме занаята му. И пътеката научихме към дома на Ерифима вдовицата — самотна жена, измъчена от хорски приказки, а природата й дала силна мъзга, грях е таквоз нещо да си иде напразно в земята. Приласка ме тя с добросърдечие — за дрехите ме наглеждаше, косите ми подстригваше и нея аз няма да забравя, защото дотогава не бях познавал жена… И с още хора се срещнахме, дето им бяхме чули имената в къщата на Никос и Елени, а покрай тях и с други се запознахме, понаместихме се в простия живот на това малко градче…

И да ти кажа, тук се случи да се гмурна аз в гръцкото море. Изпънах тяло, загребах с ръце и като изскочих на повърхността, като блесна онова южно слънце в очите ми, като огледах сам себе си и хората край мен, видях, че не съм различен. Свикнах с името си Димитриос Папас, езика изгладих и не трябваше вече да заеквам, а по-важно — като другите наоколо се усещах, грък сред гърците, дето с тях заедно хляб ядяхме, на дребни неща се радвахме и на също тъй дребни се ядосвахме…

Но преди да оставим Кавала, ще се върна малко назад да ти спомена как се разделих с праха на баща си. Нали се бях зарекъл да се поклоня на гроба му. И Михалис обеща да го намерим.

Ако теглиш права линия между Драма и Кавала, предишното село на нашите се намираше на запад от нея, но не съвсем наблизо. Докато вървяхме по царския път — прашен, тук-там дупките с трошляк затъпкани, питаме един чичо с каруца къде е еди-кое си село.

— Млади момчета сте — вика той. — От кого сте чували за такова село? Я по-добре не го повтаряйте! Селото се казва еди-как си. — И казва гръцко, непознато название.

— Да не са сменили името му? — подхвърлям аз.

— Не само името е сменено — казва чичото. — Вие не знаете ли? Да не сте пак нови от Русия?

— Откъде накъде от Русия? — като засегнат приказва Михалис. — На руснаци ли ти приличаме?

— Абе, де да знам… На нищо не ми приличате… — смотолеви мъжът и плесна коня с дизгините.

Не му се говори повече с нас, съмнителни му се сторихме, но все пак посочи на коя страна да дирим селото. Тръгнахме ние натам и излезе, че с питане не само Цариград се намира. Не беше малко село, но разхвърляно, пръснато в подножието на едни хълмове. Наоколо плодна земя — ниви, добре гледани лозя.

Навлязохме в уличките му, но хора не се срещат — всичко живо е на полето сигурно. Аз нито знаех къде е някогашната къща на рода ми, нито исках да я търся. Бях го решил предварително. За какво ми е, викам си, да чопля и тая рана. По-добре да не науча здрава ли е къщата, съборена ли е и кои хора живеят на същото място. Ако можех да съобщя тия неща на роднините в Пазарджик, друго щеше да бъде. Ама сега, при моето положение — не ми трябва! Само гроба на баща си ще намеря — с очите си да го видя и да го почета.

Съгледахме по едно време старец, превит на две, крета с тояжка. Спряхме го, питаме за гробищата.

— О, всичко друго забравих, но тях знам къде са — казва той. — Последното ми жилище, натам съм се запътил. Даде Бог на стари години да сложа кости в земята на дедите си! — И обърна побелелите си очи към небето, шъпне молитва в благодарност.

Тръгнахме по една стръмнина, както ни каза старецът. Гробището бе откъм баирите. Гледаме — оградено с хубав зид, висок до гърдите, новоизмазано параклисче вътре, млад чимшир пуснал светлозелени листица. Влязохме, Михалис седна на пейката до параклиса да пуши, защурах се аз между гробовете. Озъртам се, чета по надгробните кръстове — абе, само гръцки имена, на гръцки написани. Как не срещнах едно българско — нали уж в селото повече българи са живели! Взех да се вглеждам и в годините на погребенията — все близки години, след моето раждане. А-а, досетих се, не сме дошли, където трябва. Друго гробище е това, ново.