Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— За тебе, тате…

Ей такъв беше моят помен за баща ми — див и езически. Каквото имах под ръка, това му положих — да разкваси уста, ако на тате уста му е останала…

Като излязох от градината обаче, очите ми бяха сухи и зли. Наближих Михалис и без да спра, викам ядно — ама гърлото ми от злоба се стегнало:

— Как можаха да затрият гробовете бе?! Не го заварих жив тоя човек — и следица не можах да видя от него! Ама какво се чудя — те живите не пожалиха, че на мъртвите ще цепят басма!

Михалис бе ял смокини — и на мене набрал в шепите. Тръгна подире ми, преглътна си хапката, пък видя, че не ми е до смокини — хвърли ги настрани от пътя.

— Мите — пита след малко, — ти знаеш ли вашата махала в Пазарджик къде е правена?

Досетих се накъде бие и мълча.

— Аз не помня и ти си малък да помниш, ама съм чувал — продължава кротко той. — Върху турски гробища е строена. Отишли си турците — кой ще се грижи за гробовете им? Умрелите са си умрели — на живите място трябва да отворят.

— Като си чувал това, сигурно и друго си чувал — не ми минава на мен горчилката. — Че човекът се различава от животното, защото тачи праха на мъртвите. И най-простият дивак в джунглата го прави!

— Истина, така се говори — забави се да ми отвърне Михалис. — То много хубави работи се приказват, ама никой не ги върши. Да не би някой да слуша на Христос думите? Обичайте враговете си и прочие. Същото е и с мъртъвците. Ако беше вярно това, дето казваш, земята отдавна да е станала само едни гробища.

— То и затуй светът е подивял! — не отстъпих аз. — Че от нищо няма страх и нищо не тачи!

— Постави се на мястото на селяните — пак опита да ме успокои Михалис. — Чужди гробове, да речем…

Но не ме успокои, а още повече ме раздразни.

— Абе, Михе! — пламнах като барут аз. — Абе, ние и пред свети Петър ли ще се делим бе?! Ама ти смяташ ли, че Господ го е еня кой от нас е турчин, кой българин и грък? Че дели той мъртвите на таквиз и онаквиз?! Бе за това наше делене той не в пъклото ще ни изпрати, ами на дявола в гъза ще ни навре! И не че ще го направи, ами отдавна го и прави! Не видиш ли, че до гуша сме насрани! Че от войни и омрази не можем да прогледнем и да сторим нещо като човеци! Че живи още — в ада живеем!

И още подобни думи изприказвах, гневен заради попиления бащин гроб, а Михалис ме изчака да утихна и рече:

— Мите, не е лошо, че живите умират. Лошото е, че и мъртвите умират повторно, каквото и да направим. По-дълго трае тяхната умирачка, но и на нея идва времето. Ни помен, ни спомен! Едни само мрак и забрава. Копчето от дрехата им по̀ издържа от всичко тяхно…

И не знам дали от тия думи на Михалис, дали защото гневът ми позамря след избухването, но взех да мисля за нещо друго. Тоест пак за същото, но се сетих, че бях чел някъде за някой си руски мъдрец. Сто години, откак живял. Забравил съм му името, пък и той няма да се разсърди, защото цял живот безименен е карал. Баща не го признал, предците си не знаел, чужди хора го отгледали. И по тая ли причина всичко му се отщяло, така се случило ли, но повечето години се излежавал на една пейчица и все едно и също повтарял. Мързяло го даже да пише, ами двама-трима негови другари записвали по своя воля и като умрял човекът, събрали вкупом записките, в книга ги отпечатали. И така сиротният руския бедняк се прочул между хората.

Та какво разправял мъдрецът? Всеки човек, казвал той, от всичко най-много трябва да пази костите на предците си. И всички хора да съхраняват праха на всички мъртъвци. Това е най-важното нещо на света — то ще спаси човечеството! Ама защо да ги пази, питали го. Защото, обяснявал той, науката един ден ще се развие. Науката днес е в първо отделение, но ще дойде време да стигне тя висоти непомисляни. И точно тая наука ще възстанови всички мъртъвци каквито са си били — по тленните им останки. Грам прашец да има от покойника, науката целия в плът и кръв ще го прероди. Не Господ, не Христос след Страшния съд, а точно науката. Но тъй като, добавял руснакът, науката е един от многото гласове Божии, вие както щете наречете спасителното дело. Ако искате — Божий промисъл, ако искате — човешка наука. Важното е, че всички починали ще се възкресят същите като на младини — с бистрите им очи, отворени за слънцето, с устните им — жадни за вкусване, с нозете им пъргави, със снагите им жилави, с радостите, с любовите им и с всичко.

А де ще ги дяват тия хора, питали го повторно. Че те милиарди ще бъдат — земята няма да ги побере. Е, отвръщал мъдрецът, същата наука ще е овладяла вече вселената. На диви планети ще е отишла и ще ги е опитомила. Там ще се разселят възкръсналите. Кой по родство ще върви, кой по приятелство — на всеки, както му е угодно. И ще се напълни Мирозданието тогава с безсмъртни човеци — истински образ и подобие Божие.