Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Инак и на мен са ми известни доста от кавгите между българи и гърци. И ако бях на друг ум, можех да отворя уста като ханджийски порти. Ама да не мислиш, че гръцките усти са по-малки. Сто вини да им трупнем ние и за всичките да сме прави, те с една няма да останат назад да ни отвърнат — и също ще са прави. Е, кой ще надделее, смяташ? Който изрече сто и първото обвинение ли? Тоя ли юнак ще се тупне в гърдите и ще викне: „Аз съм правият, аз съм пострадалият — пък вие сте лошите!“ Ама такова наддумване милиони пъти е ставало и между хора, и между народи и до нищо свястно не е довело.

А какво ще правим, питаш се сигурно, с фактите и истините? Нали с тях е кърпена неведнъж същата дъска на раздорите. Тук ковнат една летвичка, там причукат друга, донадят дъската, поукрепят я уж с факти и истини — ама гнилочът си е гнилоч! Който е стъпил на тая дъска, най-малко крака си е навехнал, ако не си е счупил главата в някой хендек. А защо българинът по-често си е трошил главата, сам си отговори. Може би защото повече се е надявал на кърпежа, на своите факти и истини…

Не, момче, фактите и истините не са най-важното нещо на тоя свят. Не стоят те над всичко, както повечето хора се мамим. Боговете не мълчат пред фактите, а сами ги създават. И ако един факт не върши работа за делото им, обръщат му гръб, в небитието го запращат и друг се залавят да сътворят. Много е сгрешил, според мен, онзи мъж, дето рекъл, че Платон му е приятел, ама истината му била по-голям приятел. Коя е тая истина, къде се е дянала? Няма я нея, а Платон си стои по-голям от истината на мнимия си приятел. Излъгал се е оня човек, защото по-скъп приятел от Платон не би могъл да намери. И забележи, вслушай се да чуеш, че тая приказка за Платон и истината най-често я употребяват подлеци, кога искат да се отметнат от нещо…

Не, повтарям, за човека има по-дълбоки и съдбовни неща от фактите и истините. Вгледай се в себе си и ще повярваш. Та така е и с нашата гнила дъска. Трябва да спрем да я подновяваме и гърци, и българи, да я строшим и да я изгорим веднъж завинаги с целия неин кърпеж! Дано не греша, ама ми се струва, че натам май сме я подкарали и от двете страни. Припламва добрият огън, припламва, кани се да лумне и нека глътне до шушка гнилото. Сърцето ми ще се радва да е така…

Много ми харесваше Кавала и обикнах това градче. Като нямахме друга работа с Михалис, често ходехме до крепостта. Уличките дотам като с език излизани, къщиците — малки, спретнати, сякаш за кукли правени. Стените им цветно боядисани, в дворчетата — цветя букнали, притискат се една в друга по стръмнината като шевици по пазвата на скопосна невяста. Нарочно вървяхме бавничко. Чистото и хубавото измива душите. А после дълго седяхме по камънаците на страховитите стени. Михалис гледа, гледа морето — с очи ще го изпие и пак няма да се насити. И Тасос по-голям се виждаше оттам, и градецът целият, скупчен долу по брега…

Да зависеше само от мен, в Кавала щях да остана. Фурнаджилък да подхвана покрай бай Яковаки, мома да си намеря и се задомя, дечица да се родят — и животът ми щеше да се излее тихо и гладко, все едно зехтин от делва се е пролял. Пък изцеди ли се и последната капка — да счупя делвата…

Ама Михалис на мира не ме оставя! Додея ми във фурната да се пека, вика, едни и същи хора да гледам, пък и ти зарежи таз Ерифима — стара кошница разплетена, на друго място други девойки ще си намерим. Пътува му се на него, душата му не издържа. В Солун иска да идем, в Атина да поживеем, Пелопонес да пресечем целия, Тесалия да кръстосаме надлъж и шир. И най-много по море да плаваме, островите да обходим. Бърза, с една дума, цяла Гърция да види от горе до долу, както си е на картата и както мечтаеше още в Пазарджик.

А и лирите на Парашкевов взеха да се топят неусетно като снежеца, дето ръсна само веднъж над Кавала оная зима. Защото не само на крепостта ходехме ние, но свикнахме и в таверните да се отбиваме. Четири бяха те тогава в градчето — стигаха и престигаха за големината му. И ние хванахме да ги редуваме. Уж песните да слушаме и мандолините, но взехме и да замезваме, и рицина да попийваме. По малко — не сме се напивали! Но с гологаните, дето бай Яковаки ни отпускаше понякога, и прага на кръчма не можехме да прекрачим. Та пак до лирите опирахме. И за да не останем съвсем без пари по път, щом укрепна слънцето в небето, тръгнахме.

Тихомълком се измъкнахме от Кавала — само с бай Яковаки се сбогувахме, да не би после да рече, че сме му отмъкнали нещо от фурната. И Ерифима не прескочих аз — цялата последна нощ прекарах при нея и сладка баница ми опече тя за раздяла. На други познати не се обадихме. Всеки щеше да разпитва къде точно отиваме, па откъде ще минем, па с какво ще пътуваме. Тъй е у нас — дълги приказки се приказват на тръгване, а ние, макар да се бяхме поуспокоили, не искахме все пак да оставяме много дири след себе си. Имало ни е — няма ни! Защо да вкарваме хората в грях, ако рекат да ги разпитват. Ако по някакви тайни пътища българската полиция ни търсеше чрез гръцката. Бай, бабо — за всеки случай… Година нямаше от убийството.