Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Е-е-е… — вдигнах аз ръце, на пръсти се изправих даже, като с едната ръка показвах тавана, а другата извъртах да соча писаря.

— Какво иска да рече? Че Мавро е бил с шайката ли? — в недоумение попита Спиридонис.

При тоя въпрос писарят разгъна членовете си като дюлгерски метър, изправи се и наистина почти стигна тавана. Така се бе слисал горкият от страшното предположение, че ако началникът му беше рекъл — „Ти, Мавро, си бил с шайката!“, сигурно щеше да отвърне: „Тъй вярно! Бях!“ Ама господин Такис беше досетлив и с досада обясни на стражаря:

— Иска да рече, че като Мавро бил висок.

— Точно тъй! — с облекчение се ухилих аз. — Обаче… е-е-е — почнах отначало, но тоя път разперих ръце край себе си.

— Ама бил дебел — правилно отгатна сега Спиридонис. — На страха очите са големи! Като планина му се е видял разбойникът на тоя пъзльо!

Ей тъй свърши моят разпит. Но докато се правех на маймуна от зор, забелязах, че окованият мъж ни гледа, леко усмихнат, едното му око наистина присвито, сякаш ни намига и иска да каже: „Ей, момчета, сгреших за вас. Мислех ви за полицейски подлоги, но не било така. Прощавайте!“

Началникът обаче много се вкисна. Изпуснал бе двоица свидетели срещу омразния главатар.

— Махнете тогоз! — кимна към Караканьоти и взе да ни се кара: — Абе, вие очи имате ли? Глави носите ли? За Никос и Елени нищо не видели! Шайкаджията не запомнили! Къде гледате — в долните си глави ли само? Какво помните — на някоя шафрантия кълките? Не го взели нашичкият на работа — имитира той плачливия глас на Михалис. — Че кой ще вземе такова говедо! Не от Солунската гимназия, ами колкото тая врата да имаше диплома, аз на държавна работа не бих те сложил. Откраднали му я били! Че по-добре — тя на теб работа нямаше да свърши…

И подобни приказки. А ние крием гузни погледи и чакаме да ни свалят в мазето. Но отървахме се.

— Хайде, разкарайте се! — вика полицейският. — Нямам време сега да разбера дотам ли сте говеда или на говеда се правите. Щур народ сме ние гърците! — обърна той друго листо. — Вместо да помагаме на държавата, само въртели й създаваме!

— Ами бележката, господин началник! — умолително рече Михалис.

— Каква бележка? Абе, вие и срам нямате да искате нещо от мен. Да бяхте познали Караканьоти, не бележка щях да ви дам, ами похвално свидетелство. А сега — ето какво! — И ни показва среден пръст. — Беж оттук, а утре и от града се измитайте! Спиридонис — нарежда на стражаря, — заловиш ли ги нейде, доведи ми ги!

И ние тупур, тупур по стълбите, хайде бързо зад първото кьоше — да не му дойде друг ум на началството. А зад ъгъла кой мислиш — Никос и Елени стоят.

— Вас чакаме — викат.

Пъхнала тя два пръста в джоба на сакото му — хем като закачка нещо, хем го държи близо до себе си. А-а, няма да те дам на скорпионката, иска да каже, мой си и до мен ще стоиш. Лице спечено и грозноватичко имаше, ама усмихне ли се — приятно. Никос — и той се отказал да бяга. Кима с нашарената си физиономия като някоя засмяна зебра.

— Бе момчета — заговори той, — то голямо патило ви се случило. Караканьоти да ви ограби! Добре, че живи сте останали! И сега сигурно хляб нямате да ядете. Да бяхте тукашни, пак иди-доди — но сега как ще се върнете в Солун?! Я елате у дома тая вечер. Все ще има какво да хапнем. И за подслон ще помислим.

— А, добре — отвръщаме ние. — Благодаря, че не ни оставихте…

— Ама как ще ви оставим! — допълва жената. — Благородни младежи! Знаят какво да говорят и кантар имат на приказките си. Защо го интересува тоя Такис какво прави народът по къщята. Да си гледа полицейското!

С една дума — и тя ни благодари, че не си отворихме устите да разправим как се сби с мъжа си пред очите ни. Почнаха да ни разпитват за Караканьоти — как ни обрал, па какъв е на външен вид, вярно ли, че подкова чупел с ръцете си, и още не бяхме подминали първата къща на тяхната уличка, когато махленците ни подушиха.

— Връщат се! Връщат се! — чуха се гласове. — Сдобрили се! Помирили се! Бравос! Идат си!

Заотваряха се прозорчета, застъргаха вратници, в сумрака хора се замяркаха зад стоборите — абе, сякаш безжичен телеграф свързваше къщите и вестите не само ни следваха по петите, ами ни изпреварваха далеч напред.

Елени бе изостанала малко от нас, защото поспираше да съобщи някои новини наляво и надясно. Като че малки залъчета хляб късаше тя и ги подхвърляше на огладнели кучета — ама само да им разпали глада, да им изостри възбудата, пък събере ли се цялата глутница, тогава ще разчупи хляба изведнъж — да го изядат до трошица. И тия къси нейни думички прескачаха дуварите, шмугваха се през комшулуците, бързо наедряваха между хората като гъби след дъжд.