Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Господин началник — рапортува стражарят, — вече не се трае. Никос и Елени пак нарушават реда…

— Е, Спиридонис! Кое време е?! Защо сега ги водиш? — обърна се към нас лице вече друго, огорчено и капризно свило уста.

— Тоя път се пребиха и рекох…

— Ясно, ясно! Нали са живи. Утре трябваше да ги призовеш. А мен сега трапеза ме чака, узото — разлято, до половин час трябва да се прибера — гости да срещам. И ти заповядай!

— Ама какво е станало, господин Такис? — доверително запита стражарят. — Празненство или само така…

— Празненство, Спиридонис! Щастливо семейно празненство!

— Ама какво е станало? — настоя подчиненият.

— Нали знаеш кравата на тъста — гордо рече полицейският началник. — Днес близни! И двете теленца женски!

— О! Че това голяма сполука, господин Такис! — възторжено рече стражарят. — И едното на вас наречено?

— На мен! Ясно! — засия щастливецът.

— О! Наистина трябва да се празнува! Не знаех. Иначе аз…

— А тия двамата какви са?

Целият този частен разговор между Спиридонис и господин Такис се посипа бързо, сякаш беше отворена скоба, но сега, като се обърна към нас, полицейският началник изведнъж затвори скобите и се върна към служебните дела.

— Свидетели, господин началник. Казват — благородни младежи били…

— Ясно, ясно! Е, щом има свидетели, ще съставим протокол. Мавро, Мавро! — с неочаквано тънък фалцет писна полицаят и думна с юмрук на стената. През тънката преграда се чу как оттатък застърга стол и след малко, като сгъна врат пред горния праг, при нас влезе човек дълъг и кльощав, бавен и заспал, сякаш всичките му членове се крепяха с разхлабени бурми.

— Сядайте всички! — посочи ни началникът столовете из стаята. — А ти, Мавро, вземай хартия и пиши. Така и така — знаеш началото.

Писарят заскрибуца с перото, а старшият подхвана виновниците:

— Какво сте правили пак двамата? Казвайте! Елени, би ли те Никос?

— А! Във всяка къща стават кавги — с леко несъгласие отвърна жената.

— Нали главата ти строшил! — викна Спиридонис.

— А! Нищо ми не е на главата — пипна темето си жената и наистина засъхналата вече кръв не личеше в черната й къдрава коса.

Опулих се от изненада — оная фурия от улицата се беше преобразила в същинска божа кравичка. Гневът ли й беше минал? За своя Никос ли се беше изплашила, че наистина ще го тикнат в затвора, както се закани стражарят? С Никос значи зле, ама без Никос — по-зле…

— Ами ти, Никос? Кой те подреди така? — посочи му началникът огледалото да се види.

Мъжът стана, приведе се, завъртя глава да разгледа добре пораженията от ноктите на жена си и рече:

— В розите паднах.

— В розите? — хлъцна полицаят и се разсмя.

— Спънах се, паднах и се одрах — като муле повтори мъжът.

— Виж какво, няма да ме разигравате! — с престорено раздразнение каза началникът. — Няма днес да ми разваляте настроението! В махалата театро представяте, тук ми се правите на светци. А, не! Пиши, Мавро: пред свидетелите… Как се казвате, момци?

Михалис си каза името.

— Ди-ди-мит-т-т-риос Па-па-паа-пас — рекох аз.

— Ти заекваш ли бе, младеж? — с любопитство ме огледа старшият.

— Д-д-д-да — отвърнах.

Ей това измислих, като ми прошепна Михалис по стълбите да не говоря много. Ще пелтеча, ще заеквам, викам си, да не би полицаят да усети, че не говоря гладко гръцки и кой знае докъде да я докарам. А на пелтек човек всичко му криво в езика — стържи, дъвчи и пропуска, няма да ми дирят кусур за някои нередности.

— И от кога тъй? — пита началникът.

— О-о-от малък.

— Ясно, ясно! И как стана?

— Из-из-из-плаших се — казвам. — От куче.

— Че много плашлив си бил. И сега ли си тъй плашлив, юнак?

— Не-не-не съм — отричам.

И Михалис не издържа, разкикоти се.

— Защо се смееш? — недоумява полицаят. — Нали ти е другар. Не си ли свикнал да го слушаш?

— За друго се смея, господин началник — вика Михалис. — И сега си е плашлив Димитраки.

— Ъ-ъ-ъ… — започнах да му казвам аз нещо ядовито, но полицаят ме спря:

— Стига си мучал! Как пък такива се сбрахте при мен точно сега! Я, Михалис, кажи как се сбиха тия двамата?

— Ами вървим с Димитраки, господин началник, и си говорим по свои работи и изведнъж чухме, че някои се скараха, но ние продължаваме, говорим си по свои работи, а мъжът и жената излязоха от портата, ама ние не ги познаваме значи, говорим си по свои работи…

— Е! Е! Е! — прекъсна го господин Такис. — Какво увърташ! Кажи направо как се сбиха. Кой кого пръв удари?