Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не се вижда, ама се подушва — леко недоволство от моя запушен нос трепка в гласа му.

Помирисах — бор долавям, магарешки трън, сено изсъхнало. Но не споря. Толкоз ми е говорил Михалис за Гърция, толкоз желаеше да я види той — няма сега за дреболии да се препираме.

— Натам е Кавала. Морето… Не е далеч.

— Знам — отвърнах аз и пак си режа кашкавал.

— Абе, шантава работа е да си грък, а да не си помирисвал Гърция. Родината все пак… — Каза го притеснено, с уговорчица, голямата дума го смути, изглежда. Но е развълнуван, вижда се.

— И за Кавала знам, и за Драма съм слушал — викам аз с пълна уста. — Между тях някъде е селото на нашите. Дядо ми триста декара е имал. Лозе, нивя, градини. И баща ми е погребан там…

Рекох това и веднага се питам — абе, защо го повтарям? Защо ровя? Всичко знае за мен Михалис от игла до конец. И как сме бягали, и къде съм се родил, и за декарите също. Думата родина ли ме подкачи? Че родина му е на човека, макар и на моя род да е родното място. Ни едното можеш зачеркна, ни другото…

— И твоя родина излиза, че е… — умислено говори Михалис — и на него в главата се въртят бръмбари от същата порода. Скърши му се настроението.

— Михе — викам весело, — нали сме се разбрали с теб! Ако двамата вземем да оправяме бакиите между гърци и българи, че и византийците ако притурим, ще трябва да се изколим. А? Да почвам ли? Или ти пръв?

И насочвам към него на майтап чекийката си, омазнена от кашкавала. Тия ножчета Тумбата ни ги купи по наша поръка, еднакви. Но щом вдигнах ръка, прибрах я като изсъхнала. Припомни ми онова, другото… Умърлуших се. Не ми е нито до шеги, нито до разговори за родината. Абе, докога, викам си? Каквото река, каквото сторя — все закланият ми е в ума. Докога? Ама друго казвам на Михалис:

— Само гроба на баща си искам да видя. Него като не съм — поне гроба. Ще минем през селото, нали?

— Ще минем, разбира се — пак обещава той. — Че как! Ставай да вървим.

И тръгнахме ние към Драма, новите лъжи почнахме да заплитаме. Не само хляб нямахме тоя ден — с хляб лесно щяхме да се сдобием. Нищо-нищичко нямахме и крачехме по пътя голи като младенци. Като че от небето бяхме паднали. Ни близки и роднини, както слъгахме Яни Коцагра, ни покрив, ни даже кьорав познат. Страната също не знаехме, навиците и учрежденията й, хилядите други неща, дето се научават от живеене. И най-важно — документ никакъв нямахме. Хартишка поне някаква, на която името ти да е вписано. И струваше ни се, че от всички наши нямания това първо трябва да отстраним. С бележка да се снабдим, с легитимация каквато ще да е, но имената ни да стоят вътре и държавен печат да потвърждава нашето съществуване. Ама как да стане, кой да ни я даде? Я се постави на наше място. Какво ще правиш? Най-напред за полицията се сещаш, както и ние мислехме. Но лесно ли е от границата, скришом пресечена — и направо на вълка в устата?

Затова, като влязохме в града, не бяхме решили как ще постъпим. Тръгнахме по улиците, гледаме, слушаме, вървим, вървим — стигнахме другия край. Не беше много далеч. Хайде пак обратно по други улици. В едно сарафско дюкянче Михалис размени пет лири.

— Колко останаха? — питам го.

— Четиридесет и пет изхарчихме и сега пет — петдесет. Сто и осемдесет остават.

— Добре — викам. — Биваше и тях да нямаме.

Обед бе минал отдавна, голият кашкавал се стопил в стомаха ни. Влязохме в една шкембеджийница — наядохме се. Нищо ново не виждам — шкембеджията като пазарджишките, с дълга престилка отпред, шкембе-чорбата — същата.

Станахме — пак замиткахме из града. Наближаваше късен следобед. Замислихме се за спането. Стигнали бяхме една сиромашка махала, влачим нозе, оглеждаме се я за плевня, я за някоя изоставена съборетина — да си сврем главите през нощта. Бяхме говорили вече да преспим, пък сутринта да решаваме какво ще правим. Нали викат, че нощта е бременна и заран ражда мъдро чедо. И изведнъж зад един стобор чуваме женски писък, тупурдия, отваря се вратата и някакъв мъж гърбом се тегли да излезе, държат го извътре.

— Махай се! Пусни ми ръката! — гърмоли мъжът и току извлече на улицата една жена, вкопчена в него.

А тя пищи като заклана и в почивките вика:

— Курварино мръсен!… Проклетник разплути!… Пак при нея ли отиваш?!… Скорпионката отровна… Въшки ще донесеш!

— Я ме остави, умириснице! — развъртя се ядно мъжът и се изтръгна.

Ама тя не се остави, хвърли се отгоре му като котка и с две ръце го задра за бузите:

— Нека ти се нарадва!