Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Изплезихме език, докато наближим старейшината на рода. Поглеждам го — старец, но сякаш бастун глътнал, изправена снага, наболата брада доста прошарена, лице смугло и изострено напред като някой топор. Рече ли — съсича те.

— Ето го Димитраки — почна Михалис. — Съгласни сме. На̀ ти сега двайсет английски лири — предварително ги беше приготвил. — Минем ли оттатък още двайсет ще ти дам.

Прибра Коцагра мълчаливо парите и вика:

— Вървете със стадото. Като спрем довечера, ще говорим.

И извърна глава. Свърши. Отстъпихме ние двамата настрани.

— Бе, Михе — казвам аз, — че той говори български.

— По-лесно му е сигурно — отвръща Михалис. — И гръцки знае, но одеве с мен пак на български приказва.

— А ти каракачански разбираш ли?

— Тц! — клати глава Михалис.

— Че нали са братовчеди с гърците?

— Братовчеди, но от доведени деца. Различно са проговаряли.

Имаше в ония години едно списание за юноши и младежи — „Венец“. Абонирал се бях за него и много ми беше интересно. Та там и за каракачаните пишеше — кои са и какви са. Остатък от траките, казват, най-многолюдният народ някога. Но народът се изтребил, макар да бил като морския пясък, отломки останали и приели малко по малко елинския език. Собствения забравили. Кое обаче елинско наречие са взели, в кои времена незапомнени е станало и как тоя приет език са префасонирали на своя калъп, че толкоз да се отдалечи от днешния гръцки — никой не знае. Тоест някой може и да знае, учени хора всякакви — не е там работата.

За каракачаните ти говоря, защото мисля за българите. По каракачански път сме поели ние от доста време, а напоследък съвсем се разбързахме, ще ги настигнем. Младежта бяга — в чужбина ще се плоди и чужденци ще ражда. Дъртите тук от харен живот мрат като мухи наесен. На десет мъртъвци я има едно бебе, я не. Жените не щат да раждат — на сто заченали деветдесет помятат. И как ще щат — иди отгледай дете сега. Едни гащи да му купиш, пет дена трябва да работиш и с въздух да се храниш. Ако въобще имаш работа. Казват — демографският баланс се нарушил. Не нарушил, ами везните са се катурнали, семето се е разсипало и повечето — погинало. Бас държа, но няма да съм жив да си прибера печалбата. Ако тъй караме още някоя и друга годинка — две-три поколения, съвсем като каракачаните ще станем. На тая рътлина колиби български, пък после — е-е-е, далеч в някоя котловинка селце българско. Тук-там из страната — като трохи, отронени от голямата погача. А с такива трохи нито ще се наядеш, нито дори вкуса на погачата ще познаеш…

Земята празна няма да остане — ще я населят други хора и племена. И може даже да се грижат за нас като за някоя старина. Шарен сукман бабин ще сме запазили, трапезна песен народна ще сме запомнили. И хората с пръст ще ни сочат: идете, вижте ги, полюбувайте им се — много са интересни и екзотични! Като в музей ще си живеем на спокойствие и дори входни билети ще продаваме да ни разглеждат. Но ако ще правим такъв музей, отсега следва да се готвим. Восъчни фигури трябва да леем на нашите политици, на политическия ни елит, както подлизурковците казват. Тях да изтъпаним в началото и екскурзовод да обяснява: ето ги тия мъже и жени български, на които целият музей се дължи — на техния егоизъм, крадливост и бездарие. Те излапаха българската погача и трохите, дето попадаха от устата им — това сме ние!…

Виж какво — не ме прекъсвай! Туй го казвам в движение, по един само повод. Ако остане време и сме свободни с тебе двамата, и по-пълно ще ми чуеш мнението за редовия наш политик, дето грижата за народа му е единственото препитание. Тогава ела да спориш. А сега давай да вървим с каракачанските овце, че да видим докъде ще стигнем…

Минахме Асеновград, наближихме Бачково. Денят окъсял — почна да се здрачава. Развикаха се хорово овчарите, взеха да завръщат стадото на едно широчко място край реката. Излезе, че точно тук е трябвало да спрем и точно по това време — като с часовник движеше Яни Коцагра държавата си. И други години каракачаните бяха станували тук. Едни разбиха стадото на сюрии, подкараха овцете на водопой. Други се заловиха с лагера. Разтоварват катърите, колци вадят и въжа, опъват си шатрите. Мотаме се с Михалис да помагаме, ама мъжете мълчат смръщени, не им е драго да се бъркаме. Не знаят кои сме и какво сме уговорили със стареца. Приближи ни той, носи нещо в ръката си кожено и спечено.

— Елате — казва.

Заведе ни при едно шатърче.

— Тука ще спите. С мен. Изуйте тия обуща.