Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Че какво ти пречат? — раздразних се аз. Помислих, че за своите хора иска да ги вземе, а тъкмо нови ги бяхме обули.

— Нашите не ходят така. Нямам друго — сложете туй! — И хвърли пред нас спечените кожи — два чифта стари опинци. — Горгур и по едно сетре ще ви донесе.

— Нека поне стигнем границата — опитах да се пазаря.

— Не! Хора ни гледат по пътя — отсече Яни Коцагра.

Хай, дявол да те вземе! — викам си наум. — Кой ще ми зяпа в краката?! Ама седнахме с Михалис, събухме се.

— И слушайте — нарежда каракачанинът. — Стойте тук, почивайте. Работа другаде нямате. Горгур ще ви донесе и ядене. Изяжте го и спете. Утре рано ще тръгваме. И още — момичетата не закачайте.

Казва това последното и в мен гледа.

— А, няма — смънках сконфузено. — Защо да ги закачаме…

— Знае се защо. Но моите внучки — не! — отряза старецът.

— Ей, къде ни видя обущата? — казвам на Михалис, като си тръгна Яни. — И кой забеляза, че оглеждам момите?

— Рекли са му. Ще си налягаме парцалите — вика Михалис. — И моли Бога да не ни предаде накрая на граничната стража.

Докато си говорим така, идва един момък, малко по-малък от нас. Калайдисан сахан носи с похлупак, хляб, мях с мътеница, сетретата преметнал на рамо.

— Да вечеряте — казва.

Кръстосахме с приятеля ми крака по турски, седна край нас момъкът да ни гледа.

— Вилици няма ли? — пита Михалис.

— Не ги знам де са — казва момчето. — Ей ви моята лъжичка. — Бръкна в пазвата си — подава ни дървена лъжица.

— Една ли?

— Ще се редувате — пояснява ни той.

Къде с редуване, къде с пръсти — почнахме. Гозба претопляна и пак лоясала — запържено овче месо, лучец в него, с див джоджен подправено. По-вкусно от костенурките на Тумбата. И да не стоим без приказки, питам каракачанчето:

— Значи ти си Горгур, а?

— Георги — отвръща то. — Дядо Яни ми вика Горгур.

— Добре го е измислил — подхилквам се аз. — На галено?

— Ахъ — съгласява се Горгур.

Мълчим, мълчим и на свой ред той пита:

— Вие на училище ходили ли сте?

— Ходили сме — водя аз разговора, а Михалис лъска сахана със залък. — Що гащи съм протрил на чиновете…

— Блазе ви! — въздиша Горгур.

Хай да се не види момчето — за училище се замъчило. И за да го успокоя, допълвам:

— Не е кой знае какво. И ядове има много — даскалите се карат, двойки ти пишат…

— То и това е хубаво — тъжовно казва Горгур.

Добре, викам си, щом на теб ти харесва… Пак мълчим и той пак пита:

— А карти знаете ли да играете?

— Знаем — белот, скамбил, сантасе. А ти?

— Не — отново пъшка Горгур. — Дядо Яни не дава карти да се премятат.

— Ами като не дава, ти къде си виждал карти? — намесва се и Михалис.

— Горските играят край Троян. Виждал съм ги — казва Горгур. Ослушва се в тъмното към катуна, става да си ходи със сахана и задава последен въпрос:

— А ракия пили ли сте?

— Случва се — ерча се аз като врял и кипял в пиенето. — А ти защо искаш да знаеш? Не си ли опитвал?

— Не — признава си Горгур. — Дядо Яни не дава ракия да се пие.

Наш човек стана Горгур между каракачаните. Докато бяхме с тях, все до него опирахме. Водица ни дава по път от бъкела си, порязаница с кашкавал, вечер сготвено ни принесе. Двайсет пъти ни показва една дебела овца — сам си я бил отгледал от агънце и най-добрата другарка му била. Но няма да те лъжа — освен Горгур, нищо не разбрах аз от каракачанската душица. Яни Коцагра не ни остави на прага й да стъпим, камо ли да я огледаме вътрешно. А и ние не бяхме годни за такова нещо. За да разбереш другите, и на твоята душа трябва да е свободно. А нашите сърца — стегнати, заключени. Свили сме се в черупките си като костенурки, ни глава показваме, ни нога, както Михалис рече, чакаме да прехвърлим границата и се отървем някак си от онова, дето ни гони зад гърбовете — убийството и страха от наказание…

Но разбрал или не разбрал — почит и уважение пазя към каракачанското племе. Скитнически народ, свободен — лете пасе стадата из българските планини, застуди ли се — минава Родопите и зимува на брега край топлото Бяло море. Измислени граници не признава — имаха малко акъл управниците тогава да ги пускат безпрепятствено от държава в държава. Не знам български или гръцки поданици се водеха, но това тях малко ги засягаше. Поданици бяха на пасищата и небето с неговата милост или гняв, на дъхавата балканска трева и бистрите извори. Скромни, прибрани в себе си, отдадени на простия си и велик труд, далеч от градските суетни — тъй бяха живели може би хиляди години и никому не вредяха, само благо даваха на хората. Най-добрите овце гледаха, най-хубавия кашкавал правеха… Ех!