Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Оле, ма! Какво направи, ма! — сащиса се от болка мъжът, пипна страните си и като видя кръв по пръстите, пощуря.

Грабна камък от земята, халоса жената. Веднага през сплъстените й коси проби кръв и напои усуканите фитили по главата.

— О-о-о! А-а-а! — кански писъци процепиха махалата. — Уби ме! Помощ! Умрях!

Цялото това сбиване трая секунди, но веднага след последните женски викове от къщите наоколо се изсипаха кажи-речи едновременно тумба мъже и жени, че и дечурлига между тях. Абе, сякаш тия хора бяха дебнали зад вратниците и само чакаха знак да се изтърсят вкупом, както артистът чака зад кулисите своя миг, та да излезе на сцената. И без да питат какво е станало и прочие, вдигнаха такава гюрултия, че заглушиха дори воплите на жертвата. Спуснаха се да разтървават побойниците — едни взеха да корят мъжа и да защитават жената, други жената нападаха, а бранеха мъжа. И без да се маят и чудят, мигом се разделиха на две партии, като че предварително се бяха уговорили кой какво ще прави и приказва. Че като застанаха един срещу друг — леле-мале! Лица гневни, погледи горящи, думи обидни си запрехвърляха като камъни. Ей сега, викам си, ще се сбият и заради едни одрани бузи и пукната глава трупове ще се натъркалят.

Гледам мъжа — заварден настрана. Оклюмал, стои като насран — виновен се чувства, надвишил си правата. Ама жената не трае мирна. Едва я удържат да не му се нахвърли, а виковете й режат общата шумотевица:

— Курварин! Убиец! При владиката ще го водя! На съд ще го дам! В дранголника ще го вкарам! И свидетели имам! Ей ония момчета! Благородни младежи! Всичко ще кажат пред съда!

А-а, Михе! — сритвам леко приятеля ми с коляното, не е за нас тая работа, давай да се измъкваме. Ама всички погледи вече вперени в нас. Чак сега ни забеляза махленският народ — като чу, че имало и очевидци на кръвопролитието. Оглеждат ни, оглеждат ни и от двете партии — харесахме им май за свидетели. И докато поемем с Михалис на заден ход, оградиха ни три-четирима, подбутват ни напред — към центъра на представлението. Но не можахме и думичка да изречем от натрапената ни роля, защото изведнъж нов герой се изтъпани на сцената. Стражар. Трътлест, мустакат, лицето му цяло изядено от сипаница. Веднага всички го наобиколиха:

— Спиридонис! Къде ходиш? Не чуеш ли? Никос и Елени се избиха! — развикаха се в общ хор. — Главите си изпотрошиха! — подема едната партия. — Кожите си одраха! — отвръща й другата.

— Млък! — страшно ревна стражарят и отсече всеки звук на мястото му, както диригентът с един замах спира оркестъра.

Но в настъпилата тишина възбуден глас извряска:

— И свидетели имаме! Благородни младежи!

— Де ги? — врътна се като пумпал стражарят и покрай размаханите му ръце веднага се очисти празно място.

Откри ни, разбира се — непознати лица между известните му махленци. Втренчи очи в нас, за миг се поколеба благородни ли сме и ще излязат ли от нас свидетели, но и той ни одобри, мама му стара, разбрах го, още преди да изкомандва:

— Елате тук!

Влязохме ние в средата на кръга, като че в паници стъпваме, а стражарят гръмко се обърна към причинителите на цялата дандания:

— Никос! Елени! Омръзнахте ми! Вдигам ръце от вас! Ще ви водя при началството и Бог да ви е на помощ! Със свидетелите заедно!

— Води ги! Води ги! — шумно го подкрепи народът — и ръкопляскания даже се чуха.

— Четиримата — марш напред! — властно викна Спиридонис и тръгнахме ние с него сякаш ни беше арестувал.

Повлече се след нас и тълпата, общо взето доволна и успокоена. До края на улицата ни съпроводи — да е сигурна, че се отърва от размирниците.

Ха̀ сега де! Насадихме се на пачи яйца!

— Господин старши — заврънка Михалис, — ние по работа отивахме и…

— Ще чака работата — вика стражарят. — Тая работа е по-важна. Свидетели пред кралския съд ще застанете. И не съм аз старши. Със старшия сега ще се запознаете. А тебе — обърна се към мъжа, — като те сложат две годинки в затвора, ще видиш едни гювендии и как жена си пред Бога бъхтиш…

Вкара ни в двуетажна сграда — отпред постови. Не знам махленски участък ли беше или градското, но по-скоро градското трябва да е било.

— Не приказвай много! — успя да ми прошушне Михалис, докато се качвахме на втория етаж.

Чукна стражарят на една врата, бута ни пред себе си. Вътре, гърбом към нас, пред голямо огледало на стената стои човек и си реши лимбите на челото. И в огледалото се вижда лице розово и усмихнато, пращящо от радост и доволство.