Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Ама времето и на тях сви сармите, промени живота им из дъно. Дърт беше Яни Коцагра и вярвам, не доживя тоя срам да си купува мляко в найлонов плик от супермаркета. Властно и вярно водеше той своя род през Чепеларе, Устово, Смолян и покрай Перелик — към границата. От Пловдив я стигнахме за четири дни. А тя тогава беше рехава, невидима. Нямаше ги сетнешните изорани полоси и телените заграждения. Тук-там гранична стража се разположила за зор-заман. Като наближихме, Яни дойде при нас.

— Вземете — вика — по една гега и влезте в стадото. С друг няма да говорите освен с овцете и с Горгур. И не се бойте! Щом аз съм ви взел, няма страшно.

Изпратил беше, изглежда, напред свой човек да извести, че ще минаваме, защото на пътя ни, край една къщичка като кантонче, ни чакаха граничен поручик и трима войника. Спешили се — в сянката четири коня. Гледаме ние с едно око овцете, а с другото поручика. Ръкува се той с Яни Коцагра, заговориха, знаеха се сигурно отпреди. И офицерът извади от планшета си тетрадчица, драсна нещо в нея. Това е! Вдигна тогава ръка старецът и по тоя знак един каракачанин отдели две овце. Поведе ги към войниците, вързаха ги те с въженца за шиите.

А-а! — споглеждаме се с Михалис. Ето каква била работата! Няма да се крием на овцете под коремите като в циклопската пещера, ами тия овце за рушвет били предназначени — на наша сметка.

А стадото вече върви, върви, а заедно с него — хоп, и ние в Гърция! На километър от там — пресрещат ни гърчоля, пак униформени. Не им познавах тогава знаците и чиновете. И още по-хлабаво мина. Тетрадка даже не забелязах да се вади, но и тук се отделиха две овце. Не знам Господ ли ни помогна тогава, обичаят ли беше такъв, но с Михалис не очаквахме дотам леснотия. Приготвили се бяхме при провал да лъжем и мажем: едно от едната страна, друго — от другата. Слава Богу — размина ни се. Ама сигурен съм — без Яни Коцагра нямаше да е тъй. Ако сами бяхме тръгнали, кой знае къде щяхме да забичим из лесовете родопски, кой знае в какъв капан щяхме да хлътнем…

И много се развеселихме. Бързаме при стареца, носим остатъка от лирите. Прибра ги той, поусмихна се, върна ни обущата. Табаните 10 10 Ходилата. ни се бяха подбили от неговите опинци.

— Ние сме към Драмско — казва. — Ако искате, вървете с назека до там.

— И ние сме нататък — вика Михалис. — Благодаря ти за поканата, ама утре ще се отделим.

На следния ден по обед решихме, че е дошло време да продължаваме сами. Търсим Горгур, търсим Яни Коцагра да си вземем довиждане. Гледаме стареца — намусен, сякаш сутринта е острил секирата. Сбогуваме се с него и питаме къде е Горгур, да му се обадим.

— Няма го Горгур — вика той. — Тръгвайте!

— Че къде е? Сутринта го видяхме — чудим се ние.

— Как сте му омотали главата?! Защо сте го подлъгали?! — рязна ни изведнъж каракачанинът.

— Какво?! Нищо не сме го лъгали! Какво е направил? — смаяхме се с Михалис.

— Иска да идва с вас — казва Яни Коцагра. — Къса, хвърля — с вас щял да върви. Отдели си неговата овца, Милуша — само нея, вика, ще взема, друго нищо не ви ща…

— Ама не сме го викали! Даже не сме говорили — оправдаваме се двамата. — Че ние работа си имаме. Близки хора ни чакат, роднини… Къде сте го дянали момчето?

— Сутринта яде дармон от баща си — навъсено отвърна старецът. — В гората го отведе. Хѐ — отстрани вървят някъде. Докато се махнете…

И ние спряхме с Михалис. Оставихме стадото да се изтече напред.

Ех, Горгур, Горгур! Каква прищявка те беше заяла, че и бой от баща си отнесе заради нас. С учени момци ли ти се щеше да вървиш, на карти да си отиграеш, ракия да си попиеш? Или волята на рода ти тежеше и от нея бягаше, както всеки от нас бяга нейде от нещо си…

Там, където на юг свършват последните родопски ридове, досами драмското поле, има една височина като подкова — равна отгоре, открита, с пет-шест келяви бора обрасла. Там седяхме с Михалис и ядяхме кашкавал. Преди стадото да се изниже край нас, една каракачанка ни мушна торба с половин пита. Сигурно Яни Коцагра й беше заръчал. Та ядем от тоя кашкавал — без хляб, защото хляб нямахме. И гледаме от високото новия за нас свят. Поле равно, обработено, сякаш от Божа длан погалено. Далеч мержелеят покриви — сигурно е Драма. Тихо, спокойно, топъл ветрец понякога разклаща тревата. Виждам, че и на Михалис е добре.

— Ето я Гърция! — обади се той. — Нали ти казах, че е хубава. Усещаш ли морето?

— Не — викам. — Замъглено е нататък. Не се вижда.