Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Че бягаме от казармата ли? — питам аз.

— Че бягаме от казармата, защото сме гърци! — натърти Михалис. — И оттук нататък запомни! — изведнъж обърна той на гръцки. — Както ти приказвам, тъй ще ми отвръщаш! Като сме гърци — на гръцки ще говорим!

— Кала, кала! 9 9 Хубаво. — хиля се аз. — Ама нали знаеш колко мога…

— Можеш. И още ще се очупиш — насърчава ме приятелят.

— Че то и гръцко име ще трябва — казвам аз и се чудя, че такова ясно нещо досега не ми е минало през ум, та да се подготвя.

— Ще трябва. Каквото искаш си измисли — не съм още рекъл на Яни как ти е името. Ако щеш Омир се кръсти, ако щеш — Одисей… — И се смее дяволът, подиграва се.

— Не, не! — клатя глава аз. — Тия вече са заети от велики хора. Нещо по-просто трябва, обикновено…

И всичко това само на гръцки си го говорим. От лаф на лаф по-леко ми става и хич не се притеснявам, ако сгреша. Ама много не грешах. Казах ти в началото, че нашите у дома свободно говореха гръцки. Мешано е било населението в родния им край и съвсем естествено хората са учили чуждия език. Българите — гръцки, гърците — български. И турски говореха по същата причина. Защото един до друг са опирали в работа, в търговия, в това, в онова — трябвало е да се разбират поне за най-простото. И като искаха да скрият нещо от мен, обикновено на гръцки обръщаха. Ама език крие ли се? Взех да схващам аз, да понаучвам едно-друго — и преди още да срещна Михалис, доста неща разбирах. А с него ни стана като игра — учи ме той на гръцките звукове, дето българска уста не може да смели, преподавам му аз българските тънкости, дето спъват гърка като зъбат камънак. И случвало се е неведнъж на гръцки да си говорим. Пред момчета, пред други някои хора — ако имаме нещо тайно да споделим, на гръцки захващахме.

Така че езикът не ме плашеше много, ами какво име да си туря. Нали вече съм кръстен в купел — Димитър, и родова фамилия носим от мой прадядо поп — Попов. Замислих се. Ха̀ — че същото ще прекроя! От Димитър значи — Димитрос!

— Димитрос! — казвам на Михалис. — Бива ли?

— Бива. Димитриос — леко ме поправя той. — Димитраки.

— А Попов как ще стане?

— Папас — вика приятелят ми.

— Димитриос Папас — повторих аз, като че опитвах вряла чорба и се боях да не си изгоря езика.

Ама езикът ми не изгоря! Ей тъй значи, на крак, докато минем сто-двеста метра, си промених и народност, и име, и език. Налагаше се. И като ги преобърнах веднъж, твърдо се залових за тях. В началото мислех, че за кратко ще е, докато минем границата. Ама не стана тъй. Няколко години живях като грък, с гръцко име, на гръцки език говорех и не само свикнах, ами сякаш тъй се бях родил и не знам дали майка ми щеше да различи Димитър Попов ли съм, Димитриос Папас ли съм…

Забързахме напред да стигнем Яни Коцагра. Най-сетне се поогледах с кого ще пътувам и как. Стадо — без чет, запълнило шосето от край до край, облаци прах и овча воня се стелят над него. Помежду стадото, по-отстрани на пътя, катъри вървят — най-малко двайсет на брой. Натоварени с вързопи всякакви, тук-там на самарите накачурени малки деца и момичета. Бъклици висят, мехове, брадви и опушени котли. Начело водят двоица, завършват стадото три-четирима, а сред овцете още неколцина каракачани — подкарват, викат до пресипване, не оставят добитък да запре. Мъже сушени на огън, черни от слънце и ветрове, тънки и жилави като дрянови тояги. Синове на Яни Коцагра, племенници, внуци, може би и братя с тяхното си домочадие. И жените вървят с овцете. Вървят и всяка една преде. Мушнала хурката в пояса си, пощипва с една ръка от къделята, врънка вретеното, навива преждата. Вярвай ми, за един ден път по един чувал вълна изпридаха. Че то това време, на преселването им, било най-сгодно за предене. Като почивка го имаха. Иначе няма кога. Овцете искат грижи от тъмно до тъмно — че и през нощта.

Крачим ние с Михалис, разбутваме овцете да ги изпреварим, а моите очи все в катърите, момичетата оглеждам. Да видя как са облечени. Защото в Пазарджик съм виждал каракачански момичета — хубост неизказана. Винаги с възрастни мъже ходеха, от техните. За доктор ли слизаха в града, на пазар ли — не знам, ама като спреха нейде, хора ги накочолваха като че мечка показваха. Дрехите им пъстри, извезани — от шарки и бои очите ти се разиграват. Лицата им белосани и червосани, на шията пендари лъщят, косите им сплетени в сто плитчици със сърма и златни парици. И всичко туй с усет направено, все едно тая гиздава мома направо от приказките е дошла. Да се чудиш как в дивите балкани такваз красота се е измислила! Ама сега на катърите различни, в бозави сукмани навлечени, скрили са премените във вързопите.