Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Толкоз се бяхме измъчили значи с Михалис от чакане и неизвестност, че се чудехме за какво да се заловим. И денят си тръгна по отъпканата пътека. Изхвърлихме корубите, взехме стока от товарището и като се връщаме, шофьорът върти манивелата.

— Ей, приятелчета — вика, — момче се роди. Четири кила и половина! Сербезова казва — на сто бебета четири се раждали такива.

Развеселихме се с Михалис, макар че ни майката и бащата познавахме, ни бебето щяхме да видим някога. Нито пък то щеше да чуе за нас. По-леко захванахме коленето. И още не бяхме свършили — Тумбата си показа главата:

— Айде бе! — смига ни. — Какво сте се зазяпали? Ще изпуснете Яни Коцагра! При мен е оттатък…

Как ще зяпаме — нали работим! И какъв Яни Коцагра? Без да питаме даже, хвърлихме ножа и куката, втурнахме се към помпата да се мием. Гледаме от двора — каракачанско стадо вдига прахоляк по шосето на юг. Търчи Михалис в нужника — сещаш се, за парите, грабвам аз вързопчето с гащите — за минутки се изсипахме в кръчмата. А на вратата Тумбата блее след шествието.

— Абе, къде се мотаете бе? — обръща се към нас. — Яни си тръгна. За една ракийка прав спря. Ей го! — И ни сочи един мъж в гърба, на трийсетина метра се отдалечил. — Казах му да почака, ама не — не може да спира стадото. Който ме търси, ще ме намери, вика…

Не го оставихме и думица да каже повече, изблъскахме го от прага и затичахме след мъжа. Довиждане даже не си взехме. Благодаря не рекохме. А не биваше така. Съжалявам. Шарен човек беше Тумбата. Кръчмарски шмекер, разбира се, ама не е там работата. Вярно, опита да ни окраде, ругал ни е здравата, подмяташе ни както му е удобно, но, от друга страна, весела му беше душата и зло дълго не задържаше, остави ни да живеем при него, колкото е потребно.

Друго обаче е по-важното. Без тоя човек животът ни щеше да е различен. Не знам по-добър или по-лош, ама нямаше да е същият. Кой знае къде щяхме да отидем и какви пътища да хванем. Можеше и да се погубим. И не че толкоз се радвам на живота си. Виждам го отстрани с всичката му мизерия, глупост и безсмислици, ама това си е той, моят живот — едничкият и единственият. С него съм свикнал, той ми приляга и него искам да имам. Него и никой друг! И като е така — всички хора в живота ми приемам и не желая да ги изхвърлям. Кой с добро, кой — не дотам, но заедно сме правили тоя мой живот. И по тая причина всекиму трябва да кимна, да си взема довиждане накрая и даже да му благодаря. Та заедно с другите — и на Тумбата…

Бързо взехме да застигаме човека, назован ни Яни Коцагра. Но Михалис изведнъж спря да тича и запъхтян ми вика:

— Мите, следвай ме отзад! Остави ме сам да говоря с каракачанина. И на български не приказвай! Аз ще ти кажа какво съм се разбрал и какво ще правим. Давай, върви след мен!

Пуснах го да припка напред и не откъсвам очи от него. Изравниха се двамата, заговориха. Забелязах след малко, че Михалис тури ръка на задните си части, знаци ми прави. Току натиска с длан във въздуха — стой там, не приближавай! Току шава с пръсти — следвай ме, дръж се за нас! И аз вървя като копой подире им, чакам си съдбата. Доста повървяхме така, излязохме от града. Ама аз въобще не поглеждам наоколо си, цял в гърба на Михалис съм се заковал. По едно време той забави крачка, настигнах го.

— Е? — питам нетърпеливо.

— Много пари иска. Алчен е като обран евреин — изпъшка Михалис. — Казах му, че без теб не мога да реша.

— Колко много?

— Трийсет лири да ни преведе и отделно десет за четири овце.

— Какви овце бе?! За ядене ли? Че толкоз ли ще изплюскаме? — чудя се аз.

— Не знам. На границата щели да трябват.

Във важни моменти на мен все глупости ми идат в главата. Сетих се, че в шести клас, като учехме за Омир, учителката ни разправи как Одисей измъкнал другарите си от пещерата на циклопа. Всеки се вкопчил отдолу за руното на някоя овца и ослепеният циклоп ги изпуснал, не можал да ги изяде. Овцете ги изнесли навън. Даде ни го като пример — защо на Одисей му викали хитроумния. Припомням вкратце на Михалис тая работа и викам:

— Да не би и нас така, а? То каракачаните, разправят, са древни хора, от Омирови времена — може още да помнят ония хитроумия…

— Остави майтапите — мръщи се Михалис. — Кажи съгласен ли си за парите. Или друг каракачанин да чакаме — може по-евтинко да ни излезе.

— А, не! — отсякох аз. — У Тумбата не се връщам! Давай ги! Той добре, че е приел да ни вземе…

— С голям зор — вика Михалис. — В началото въобще не искаше да слуша. Граничните са ги предупредили и хванат ли ги, няма да видят Беломорието. Хайде обратно! Загиват тогава овцете на място — че барабар с тях и Яни, и родът му. Добре, че лирите го съблазниха. И другото хвана дикиш — на Парашкевов съветът…