Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ух! — сдържано изгрухтя мъжът и като скочи, още по-зле си халоса тила в ламаринената обшивка.

— Кой е бе? Кой е?! — престорвам сънен глас аз и викам: — Ти ли се бе, майсторе? Стори ми се — крадец е влязъл, пък той чорбаджията бил! Прощавай…

Без да ми отвърне, Тумбата се джасна във вратата и влезе оттатък. Чувам го, че взе да дъдне:

— Ах, пичове недни! Ах, копелета недоносени! Обрали сте Костилката, сега мен сте дошли да изтръскате! Утре ще ви измета!

А аз лежа хладен и спокоен, все едно бълха от ревера си съм изтръскал. Безразлично ми стана ще ме наказва ли Бог или ще се откаже. Ама няма начин, викам си примирен, като е почнал, нека ме мандрагосва. Не съм аз за помилване. Хем го моля да ми прости, че човек съм убил, хем веднага на втори налитам. Не съм стока! Няма да се оправя! А Михалис спи като младенец — нищо не разбра от разправията с кръчмаря. Покрай него, докато разсъждавах унило за себе си, на разсъмване неусетно съм заспал…

На сутринта обаче Тумбата ни кряка, нито ни гони, мълчи кисело и яде варена костенурка заедно с нас. Опомнил се значи, че вината е негова. А носът му подут и син като патладжан.

— Какво ти е бе, Тумба? — пита го Михалис. — Да не си се сбил случайно?

Аз се правя на разсеян и гледам настрани.

— Снощи направих главата — фъфли Тумбата с пълна уста — и като станах да пикая, фраснах се в една стена…

— Ей! Че много лошо си се ударил! — съжалява го Михалис.

Щом останахме насаме, разправям на приятеля ми истината. И го гълча, че спи като пън — ако не съм аз значи да вардя, досега да са ни забърсали лирите.

— А! — потрива ръце Михалис. — У мен пари не могат се намери. Гол да ме съблече Тумбата, с пръст в устата ще остане.

— Че къде са? — чудя се аз.

— В нужника съм ги скрил. Вчера още усетих какво се кани тоя приятел. Много сте крадливи българите — обяснява ми като на глупак и взе лично да ме застъпва: — Ама и ти, Мите, все с ритници се оправяш. Че и аз покрай теб отнасям някое текме. То ако с ритници ставаше всичко, магарето да е цар на света.

Криво ми стана. Разбрах накъде бие. Кой знае какво си мисли насаме, рекох си, и как ме кори, че заради моите мъде се замеси в убийство. Но преглътнах думите му, защото беше прав. Тоя ден обаче и втори път се спречкахме. Преди не ни се беше случвало. Ама много бяхме изнервени, все нащрек стояхме да не цъфне полиция и ни залови.

Подкарахме работата като предишния ден. Стигнахме и до коленето на новите костенурки. Усилно ми беше, неприятно, защото както и да се бях тешил през нощта, нещо болно остана в очите ми. Щом посегна към костенурчата шия, току ми се мерне гърлото на Станев. Жумя аз, извръщам глава, но картинката ми се лепнала под клепачите и с пръст не се изчегъртва. Внушавам си, измислям си, пък по едно време си викам: „Ей, момче, ще полудееш, както си се отпуснал. Я се стегни, я зарежи тия глупости! Я ги разкажи на приятеля си, че да ги разсееш!“ А аз не му бях разправил съня си от суеверие. Чувал бях, че лош сън не се споделя, защото ще се сбъдне. Но тоя път почнах. Така и така, описвам му щуротиите, а той не се обажда, работи като звяр. Вземе костенурка, отрежем й главата, отнесе я припряно в казана. Като свърших със съня, питам го:

— Абе, Михе, ти не забелязваш ли нещо особено?

— Какво особено? — чумери се той.

— Ами като колим костенурките — обяснявам. — Ти с куката, аз с…

Че като писна тоя човек — не ми даде думата да доизрека, като кисела краставица ме отряза:

— Какво се вайкаш бетер бабичка! — вика. — Какви ги дрънкаш от сутринта! Да ми се махаш от главата — омръзна ми да те слушам!

Все едно в ледена вода ме хвърли. Какво толкоз му рекох? Досадих ли му, обидих ли го или го подплаших — защото и той, изглежда, бе забелязал същото, дето Господ ми го показа през нощта. Ама ако е тъй, мисля си, защо си се стегнал, защо не си отвориш душата, защо не ме допускаш до страховете си, както аз опитах да те пусна до моите. Ега ти приятеля! — викам си наум. Баш сега ме заряза. До тук бяхме заедно, иска да рече, от тук насетне всеки си е башка. Тъй ли? Щом е тъй, и аз знам…

Много се обидих тогава, защото Михалис ме отблъсна, както бях уплашен, и не се сети, че трябва да ме успокои. Със своя страх се надборваше сигурно и не му се щеше с чужд да се залавя. А пък аз, като хванах тая нишка, като я занавивах на пръста си, цяло кълбо намотах. И здравата се заинатих. Щом не щеш да ме слушаш, заричам се, и думица няма да обеля. Някой път голям инат ставам — повече от кираджийско магаре…

Надвечер, като останах малко свободен, седнах на прага на барачката да пуша. Михалис се мотаеше из кръчмата. Чувам го, че приближи, дойде до мен и вика: