Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Взех да се моля на Бога. Ама душата ми дива, груба — не знае как и прошка да поиска. Вярно, предаваха ни вероучение, неведнъж и в църква са ме водили, наизустил бях една молитва. „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да бъде царството ти…“ И тъй нататък. Но тя е, мисля, молитва за праведни хора, дето сутрин я казват за всеки случай, все едно обеца на ухото си закачат. А беше ли въобще измислена молитва за такъв като мен — убиеца и черния грешник? Имаше ли подредени думи, с които да обясня на Бога как стана всичко и че не съм толкоз лош, както излезе, нека Господ малко доверие ми отпусне и да спре наказанието засега… Не знам, на мен такива думи не ми идеха и аз повтарях едно: „Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се! Господи, Света Богородице, Исусе Христе! Простете ми, смилете се!“ Двайсет, трийсет, сто пъти може би изрекох това наум във вонящия мрак на бараката. Ама вярвам, че ако Бог рече да те разбере, и тия думи са му достатъчни.

Не ми разправяй ти на мен, че Господ така не наказвал, ами другояче. Че откъде пък ще знаеш Божиите навици?! Аз смятам, че са неизповедими пътищата на неговото наказание и нищо не значи туй, че най-големите грешници, дето са поругали името му и цели народи са затрили, не се е видяло да бъдат наказани пред всички, за поука. Те си знаят само и Бог знае! Не ти говоря освен това за големия Божий гняв и за великото наше изкупление, когато душите ни ще се явят голи пред него. Думата ми сега е за по-малките Божии сръдни и леките шамарчета. А на нас с Михалис тогава и шамар не ни удари, ами само ни подръпна ушите. Вярвай ми — и такова наказание налага Господ. Виждал съм пет-шест случая и като свидетел, и като потърпевш, когато Бог те чукне с пръст в минутата след греха. И така го стори, че и най-тъпият да разбере какво точно си е получил. Няма да те занимавам с тях — да не се отклонявам.

Викаш, не Бог, а Парашкевов ни изпратил в оная дупка на Асеновградското шосе, дето се лееше костенурча кръв. И че не висши сили са се бъркали, а съвестта ме е загризала. Едно по едно ще ти отговоря. Признавам си, не проумявам дали Господ ни наказа, като ни отведе при Тумбата, или по-скоро, като ми бръкна в мозъка и ми посочи нещо, което иначе можеше да не забележа. И по тоя начин да не забравям греха си, да не си въобразявам, че като бягам от възмездието с краката си, и душата съм изчистил. Тѐ това сигурно е съвестта. Отвори си тогава тя едното око при мен и после пак го затвори.

Казах ти веднъж преди, че страх, срам и съвест са най-важните неща в природата и че първото е за животните, второто — за грешните хора, а третото — за светците. Само че аз светеца си го представям не като калугер в манастир примерно или постник сред пустинята. Светецът за мен е човек като нас, само дето достойно си връща даровете, получени от Бога. Бог влага във всяка душа ум, чувства, жизнена сила, воля и добро — и гледа какво ще стане. Повечето хора попиляваме тия дарове, затриваме ги, изхабяваме ги. Някои — всичките, някои — почти всичките. Ама срещат се и човеци, дето запазват Божието даруване, развиват го и го умножават. И като ги гледа Господ, познава себе си в тях и не се отчайва съвсем, че е създал рода човешки. А между тия дарове, мисля си, много скъпа за Бог е съвестта. Бди той над нея. И ако у някого вземе да задрямва, бодне я Бог с остена си да я стресне и освести.

Както и да е — сега, на стари години, подкачам да говоря тия работи. А тогава под масата вярвах, че Господ е започнал да ме наказва, от страх треперех в началото и като дивак с две постни думи се молех да ме пожали. Но не мисли, че Бог ми помилва душата и ме направи по-благ. Докато се молех, взех да мисля и друго. Абе, викам си, аз ли съм най-калпавият? Защо ще ме наказва? Какво да правех — да бях оставил онова прасе да ме скопи ли? И как да му отвърнеш на такъв освен да му прережеш гърлото? Защо да съм виновен? Та оня пръв почна. И какво са ми криви костенурките! Борят се значи в мен дяволът и Богът, а аз самият злобея, яд ме души към всички намесени в случката, към Всевишния, към Света Богородица даже — защо ми трупнаха такава беля и ме белязаха несправедливо!

И както бях наострен от горчилка и озлобление, чувам — вратата откъм кръчмата предпазливо се отваря. Зрак мижав влиза от мръсното прозорче, шляпна бос крак, стиска си някой дъха — разбрах аз, че Тумбата се прокрадва към нас. Замрях — правя се на заспал. Абе, защо се е върнал, питам се? Кръчмарят живееше другаде и снощи заключи, тръгна си. За какво пак е пристигнал? А през това време усещам, че той клекна до нас и навря глава под масата. Пипа, бара, пъхна ръка под завивката и повече откъм Михалис шари. Сетих се аз, че за парите тършува. Няма да е дошъл да ни завива, я — да не се простудим. И както бях отметнал чергата заради горещината, свих крак в тъмното, па като дзипнах — случи се точно в носа да го уцеля с голата си пета.