Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Извинявайте. Търсим един човек — Тумбата.

— Че не ме ли знаете? — попита мъжът и както плакнеше чаши в един леген, тръсна ръка, бръкна в чиния до него и лапна нещо за мезе.

— Не сме от тук — рекох. — Костилката ни праща. С молба да ни приютите за ден-два.

Тоя път човекът ни огледа доста недоброжелателно и може би забеляза как зарових очи в чинията му, защото каза:

— Сигурно сте и гладни, а? Я седнете там.

Посочил ни беше едно кьоше до тезгяха с малка маса и два-три стола. Седнахме, запалихме по цигара и след малко Тумбата идва — тропна пред нас паница с варено месо, хляб, хвърли две вилици.

— Че отде да знам аз някаква си костилка и че точно тя ви праща — троснато рече той.

Изтръпнах — ами ако тоя чук ни духне под опашката, къде ще се дяваме?

— От килия № 14 — допълних аз паролата. — Коста Парашкевов. Банковия чиновник.

— Сега! Сега! — кресна кръчмарят към някого от клиентите, докато се колебаеше какво да ни прави. — А след ден-два какви ще ги дъвчете? — обърна се пак към нас.

— С каракачаните имаме работа — обади се Михалис. — Нали покрай тая кръчма минават?

— О-па! — оригна се здраво мъжът над главите ни. — До там значи сте я докарали…

Каза го, сякаш му бяхме признали какво сме сторили и защо каракачаните ще чакаме. Но от тоя момент поомекна малко към нас и даже със закачка рече:

— Вино пиете ли или мляко да ви подиря?

Тръгна Тумбата из кръчмата да се оправя с пияниците и по едно време носи две канички вино.

— Каракачани не познавам — вика — и хич не ме занимавайте. Кой минава по шосето не гледам, аз си гледам заведението. Ама ако питате за работа, трябват ми две момчета. За жълвите. За тях мога ви взе. И надница ще ви плащам плюс ядене, пиене и постеля. Ще спите отзад в стаичката, под масата.

Отдъхнахме си. Иначе ясно е, човекът си връзва гащите — ако стане нещо с нас и ни заловят, да не излезе, че той ни е бил ятакът и ни е свързал с каракачаните. Не попитахме защо точно под масата ще спим, ама веднага се сетих какво имаше в паницата, дето вече я бяхме изпразнили с Михалис. Жълви Тумбата викаше на костенурките и костенурче месо ядохме. Не бях кусвал такова нещо и приемливо ми се стори, пък като чух какво е, натежа ми в стомаха. Ама моят стомах кучешки тогава — всичко смила и за още пита. Де да бях знаял що костенурки ще изям тия дни…

— Ха̀ глътнете си виното — подкани ни кръчмарят, — па да си разчистите оттатък място за спане.

Изпихме ние каничките, запали фенер Тумбата, защото в спалнята ни електричество нямаше. Тя беше всъщност барачка, лепната за задния вход на кръчмата, най-много три на три метра. Като влязохме, няма къде да стъпиш — затрупана с костенурчи коруби кажи-речи до тавана. Взехме да ги изхвърляме в някакъв тъмен двор — лиги се поточиха по ръцете ни, мръсотии, добре, че вън имаше помпа да се измием с Михалис.

Като поразчистихме барачката, видя й се обзавеждането. Единият край зает от голям казан, дълъг като корито и с огнище под него, в другия — обкована маса с ламарина и улей отстрани. Та къде да легнеш другаде освен под масата. Сметохме, забърсахме, хвърли ни Тумбата черги и парцали, устроихме си леговище. И щом положих глава, заспах като заклан — утрепали се бяхме от път пеша. Но само нея нощ беше тъй…

Сутринта кръчмарят не ни остави да се излежаваме.

— Хайде — вика, — че ще дойде каруцата. Елате да закусите.

Каква закуска — същите костенурчи мръвки, останали от вечерта. Аз пак похапнах, ама Михалис разбута само из чинията и със сух хлебец си подложи.

Пристигна каруцата — голяма, с ритли, натоварихме корубите до върха, едва се сместихме с приятеля ми при талигаджията. Подкара той по едни прашни пътища надолу към Марица — гледаме: и други коли карат празни коруби нататък. Край реката диво гробище станало, кокалени грамади, ровят се из тях цигани и подбират — гребени ще правят и други джунджурии, че да ги продават из страната. Снабдяваше тогава Пловдив с гребени цяла България, повече от фабрика ги произвеждаше. И половината свят можеше да срешем все с костенурчи материал от пловдивските кръчми.

Оттам — хайде пак обратно на Сточна гара. Тук вече ми се взе умът. Между линиите имаше широки празни места и по тях натрупани планини костенурки, два боя високи и наслагани на пресечени пирамиди, както редяха начуканите камъни по шосетата преди да се яви асфалтът. И тия жълто-черни планини шават, мърдат, живо месо, дето само чака да го купят и изядат.

Абе, откъде се взе толкова костенурка? — плеснах се по челото. Как откъде — от Средногорието, от Източните Родопи, цели банди пловдивски върлуват по чукарите и влачат, мъкнат към града. Вземаха се с каруци — всяка кръчма изпратила своя, а продавачите, същи кърски разбойници, бележат на книжка алъш-вериша, пък после ще си оправят сметките. Натоварихме нашата — осигурихме мезе на Тумбата за вечерта. Хиляда оки вино ще се изпие с него.