Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Да, ама това бълнуване излезе ялово, както ялов излезе целият комунизъм. Всичко обещаваше да надвие той по своята рецепта — раздори, неправди и нещастия, само смъртта не казваше как ще победи. И не само не се канеше да я побеждава, ами я беше взел за първа съюзница и кой не му вървеше по гайдата, нея пращаше да го вразумява. А убеждаването на смъртта знаеш какво е — само едно. И вместо правда и свобода за човека, насилие и лъжа посея той по всичките бразди. Пък националните и верски раздори не само не премахна, ами по още един запъртък снесе там, дето открай си вонеше. Виж Русия и Чечения, виж някогашна Югославия, виж нашето прекръщаване на турците…

Чета оня ден в един вестник — друг, днешен умник, разсъждава пак по повод Косово. Когато империи са владели Балканския полуостров, вика той, по-малко етнически напрежения е имало. За Византия намеква и за Османската държава. Живели са си, според него, на рахат народите тогава, занаяти развивали, търговия въртели, щъкали насам-натам из обширната империя и ни някой от тях е имал претенции за територии, нито са му давали да има. С една дума, намеква, че няма да е зле пак някоя империя да се намери, та да ни свие сармите. Абе, главо, думам си, докато чета, не си ли чувал как империите са заглаждали с ятаган националните претенции на тоя и оня? И не се ли сещаш, че тъкмо тия национални претенции са прояли отвътре империите като червей зелка?

Идва ми наум една приказка, като виц се разправяше преди години. Казал някой си съветник на Брежнев: „Леонид Илич, внимавай с българите! Който се е свързал с тях, добро не е видял, все е погинал. Византийците им се бъркаха в държавата — улетя Византия. Турците ги държаха уж вързани в пазвата си — ама срутиха царството им. С германците се съюзиха в двете войни — яде бой Германия два пъти. Внимавай значи, като се сприятеляваш с българите — да не би да затрият те и съветското ни государство!“ Смеехме се ние и не му вярвахме на тоя виц, пък той взе, че се сбъдна. Вярно, на пръв поглед не личи баш българите да са попилели социалистическата империя, ама знаеш ли къде гризе червеят и какво скришом прогризва.

Несправедливо е обаче тая приказка да се прикачва само на българина. На всички балканци приляга тя като китка на мома. И към другите империи още една може да се прибави — Австро-Унгарската, дето пак тъй наречените национални претенции на Балканите я загробиха. Затова ми се ще да река на споменатия наш умник: не е лекарство империята за нашите претенции и раздори, по-жилави са те от всякакви империи — катурват ги, със земята ги изравняват, съюзи развалят, приятелства зачернят и както и да ги мачка противната страна, пак избуяват някой ден.

Но недей чака и аз на свой ред да ти предпиша рецепта за балканско побратимяване. Въртя се на едно място като долапчийски кон и като че по змия стъпям, дето си е глътнала опашката. Кое е причина, кое е последица в нашите оплетени разправии е трудно да се различи. И не мога сам да се докопам до корена на враждите, до хранителя на общия ни грях, па да викна на хората — ето го, вижте го началото на отровното растение. Грабвайте мотиките, копайте, ровете го от добрата ни почва, че да го изтръгнем и хвърлим зад гърбовете си. А той сигурно и един не е тоя корен, а е цяло коренище, повлякло се след нас още от древни времена. Старо коренище, жилаво и разклонено, пуснало брадища като атонските калугери.

Аз мога да свидетелствам само за едно коренче от голямото коренище, и то не да умуваме двамата с теб за едрите неща от историята, ами да ти разкажа за един човек, който със сърцето си хранеше това коренче, гордееше се с него, показваше го всекиму и на мен също го разкри с голямо наслаждение. Ще кажеш: брей, намерил си лошия човек! Видял си подбудителя на кавгите, злия сеяч на омразите! Няма такова нещо, много грешиш. На доста хора съм ял и меда, и жилото, но май не съм срещал по-добра душа от дядо Аргирис. Милостив, винаги благо усмихнат, състрадателен, на мравката път прави. Сам беше беден като църковна мишка, но три маслинки да има, двете на теб ще даде… И не знам къде още щяхме да се скитаме с Михалис, ако не попаднахме случайно в Пирея у Аргирис Киру.

Няма как — за да стигна до неговото кафененце, трябва да се върна назад, до могилата с паметника между Пазарджик и Пловдив, дето спряхме да починем с Михалис, а аз скритом пророних две сълзи и така се разделих завинаги с майка и дом…

Пловдив стигнахме на мръкване и доста се полутахме, докато намерим кръчмата на Тумбата. Излезе, че е в другия край на града, оттатък Сточна гара и като влязохме вътре, заварихме я в най-пиянския час. Воня на мастика и вкиснало вино, гълчава и пушилка, посетителите — опърпани, струпали се край масите като гниди на кирлива яка. И макар да имаше много народ, мъжът зад тезгяха ни хвана с поглед още на вратата. Лице бузесто и червено като панджар 8 8 Червено цвекло. , под носа оставил черен фъндък за мустаци, гледа ни въпросително и бузите му мърдат, дъвче нещо. Приближихме право при него и викам: