Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Трупа на Божидар Станев хвърлили в блатата край Канала. През Пазарджик минава тоя Канал като река, отбивка на Марица трябва да е, а извън града тогава край него се ширеха блата. В тях потопили денка, с камъни го затиснали. И чичо Щерю слухтял, озъртал се — не са ли го извлекли. Но не, не се чуло такова нещо, не го намерил някой случайно, както Парашкевов предполагаше.

— Пък не е имало и кой да го търси — казвам аз. — Тоя човек имаше присъда в страната, тайно беше влязъл, с подправен паспорт. Нито някой е знаел, че идва, нито, че е слязъл на гарата в Пазарджик…

— Брей! — тюхка се чичо. — Да бяхме съобразили — тук щяхте да си останете с гърчето.

Усмихнах се накриво:

— Как ме виждаш, чичо, след оная случка пак да седна на училищния чин? И как щях да изтрая с такъв товар при вас, близките? Между чужди по-лесно се живее, когато…

— Вярно, вярно! — съгласява се чичо. — Ти по-добре си знаеш.

— И още — викам аз, — Парашкевов час по-скоро искаше да се изметем оттук. Много знаехме с Михалис. Да не се изпуснем някъде случайно, та и него да повлечем заедно с нас…

— Ей, чудо стори тоя човек Парашкевов! Чудо стори! — оживи се чичо. — По-харен излезе, отколкото го мислех.

И разправи как три дни след убийството, докато чакал на пиацата, дошло едно момченце и пита:

— Кой е тук бай Щерю файтонджията?

Обадил се чичо.

— Един човек — казва хлапето, — Коста Парашкевов, ме праща. Файтон му трябвал. Моли те да идеш у тях.

Изтръпнал чичо Щерю — сега пък какво ще иска оня, да не би тайната да се е разкрила! Ама нали с едно въже са вързани — тръгнал. Влиза в двора, а там вече го чакат. Ако не знаел обаче къде е отишъл, нямало да познае домакина. Не е оня Парашкевов — опърпаният, обраслият с косми и четина! Нов човек, друга физиономия! Обръснал се, подстригал си посивялата метла, с десет години се подмладил. Издокаран като на сгодѐн циганин брат му! Всичко по него трепти и свети — чичо такъв наконтен човек в Пазарджик не бил виждал. Жената до него, и тя нагласена — хубава като зряла кайсия.

— Нали тъй й беше името? — пита ме чичо.

— Калия, Калия — не кайсия! — засмях се аз.

— Е, все тая — вика чичо и продължи.

Качили се те на файтона с две малки куфарчета в ръце и Парашкевов рекъл:

— Софийския влак ще хващаме, господин Попов. Има време. Не бързайте. Даже ми се ще по главната да минем, през Мехкемето — ей тъй, да се поразходим.

Разбрал чичо желанието на клиента и бавничко го прекарал през пъпа на града. А там винаги хора се шляят, наизлезли и от дюкяните — гледат, чудят се, цъкат пазарджиклии. Половината град го видял. Свалил ги чичо на гарата и повече не ги срещнал. Заминали и не се върнали.

След две недели обаче трябвало да си плати той редовната вноска в банката — по заема за коня и файтона. Отива на гишето, носи парите — лев по лев ги откъснал от залъка на децата. А чиновникът пита:

— Ти за какво, господин Попов? Нов заем ли ще теглиш?

— А! — рекъл чичо. — Дай стария да оправим.

— Нищо няма за оправяне — захилил се оня. — Всичко си ни издължил.

— Ама нещо не остана ли? — изумил се чичо Щерю. Половината пари имал още да връща.

— Абе, ти шегуваш ли се с мен или най-важните си работи забравяш? — изгледал го подозрително чиновникът. — Нали пълномощник прати да ти закрие партидата? Коста Парашкевов всичко внесе. — И му подава картона сам да се увери.

— Да бе! Да бе! — замазал чичо положението. — Рекох, да няма още нещо за доплащане.

А като излязъл вънка, ударил се по челото: „Боже! Такъв хаир да направи Коста Парашкевов! Толкоз пари да плати за оная нощ, кога заедно са крили денка в блатата! Господ да го поживи!“

И няколко пъти още чичо повтори:

— Голямо чудо стори Коста Парашкевов! Голямо чудо!

— А с къщата какво стана? — попитах аз.

— До покрива обрасна с бурени — рече чичо. — Бездомните котки се котеха там и прилепи се въдеха. Вампиряса къщата. Ама преди години кметството я гътна. Бардак вдигнаха.

— Какъв бардак?! — не повярвах аз.

— Абе, сега другояче му викат, забравих как, ама пак горе-долу същото — обяснява той. — Съберат се младите да скачат и танцуват, пък накрая се онодят…

Съвсем бе изумял старецът.

Легнах да дремна след обеда, а като станах, излязох да се разходя. И право натам се упътих, дето беше къщата на Парашкевов. Нали викат, че убийците ги влече мястото на престъплението. Всичко променено, всичко наоколо съборено, но намерих къде беше. Дискотека построена сега, малка градинка отстрани и пейчици. Седнах и се замислих. Къде бяха доматите, дето ги срязахме с Михалис? Къде беше къщата, дето човешко гърло прерязах? А червената слива? Ами дворната врата и пътечката? И какво е станало с Парашкевов и Калия Дамянова Калева? В София ли са спрели или са отлетели нейде по света? Намери ли си той мястото, което да му приляга? И бил ли е щастлив с оная жена, дето толкова я чакаше на това местенце и толкоз мъки бе преживял заради нея? Че и нас тикна да изгорим, ако помислиш, пак заради Калия Дамянова Калева. Парите да запази за нея. Успя ли, изхарчиха ли те здрави и читави откраднатите милиони? И успокои ли Господ душите им?