Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Взе да се здрачава. Тъпани задумкаха в дискотеката, млади хора заприиждаха. Чуха се смехове отвътре, викове и трополене. А на мен ми стана мъчно, мъчно, очите ми се премрежиха. Да питаш защо. И аз не знам точно — може би за младостта. Че не бях млад вече, та да стана, да вляза при другите и аз да се разрипам. Защото кога му беше времето за танци и младежки веселби, аз като вампир пих от кръвта на дявола и не забравих вкуса й. Тя ме беляза сигурно да се скитам насам-натам и ни дом да свъртя, ни дете да отгледам. Не съм го желал, не съм го избирал, някой мен беше избрал и посочил — такава да е участта ми. А младите вътре подскачаха и се радваха над пролятата от мене кръв, без да знаят за нея и без да искат да знаят. И за това ми беше мъчно. Че съм забравен и съвсем ще ме забравят. И кой знае — не ти ли разправям всичко на теб, пак забравата да избягна. Макар че — какво да помниш за мен? Нищо не си струва. Може би само едно — че и аз душа носех… Но такъв е светът. Все се гевезим ние със своето над чужди гробове или ако не е точно над гробовете — над чужди съдби, дето са прошумолели и отминали…

Караш ме да разправя нататък как с Михалис стигнахме Пловдив и що сторихме после. Ама мен умът ми е съвсем на друго място. Откак пак почна изтреблението в Косово, само за него мисля. Мисля и треперя. Аз телевизия много-много не гледам, но от месец време, щом дават новини, пускам ги. И търся, взирам се да позная я село някое, я долина, я рътлини наоколо й. Ама не, не откривам познато нещо, а и как да помня земните очертания, като само два дни бях по тия места. Две денчета, пък сякаш два века състариха сърцето ми тогаз.

А и тия, дето снимат, не показват изглед на цяло село, най-малко — природните хубости. Изгорена къща ще се види, друга — съборена, разграбена. И човешки лица — да ги боднеш, жлъчка и отрова ще пуснат. Питат едного от едната страна, втори — от втората и хората отговарят — кой от скръб съсипан и плач му къса червата, кой скърца със зъби и от злоба се тресе. „Ово е Сърбия!“ — викат едните. „Тук сме родени. Наше е това място!“ — отвръщат другите. Ето това познавам, това съм виждал и чувал — лицата и думите. Сякаш някогашните мъртъвци са разбутали спечената пръст на отъпканите си общи гробове и са излезли на бял свят същите. Същата ярост им криви чертите, както ги кривеше на приятеля ми Небойша, същата мъка им замъгля погледа. А картинките бързо се сменят на телевизора и докато разгледам някой човек с отслабналите си зъркели, втори дадат, трети, четвърти…

Обърквам се, смесват се в главата ми ликове и приказки, но вярвай, два-три пъти ми се стори, че наистина видях старите си другари и противници. Внуци техни ли са новите хора, та са им одрали кожите, омразата ли ни изравнява всичките — не знам, или по нашите балкански земи живите измъкват мъртвите от гробовете, че да се бият редом с тях, а мъртъвците теглят потомците към същата своя мръсна смърт. Така ми се виждат сега живи и мъртви в Косово — сплетени в едно кълбо от омраза и болка, и себе си също различавам в това кълбо. Спотайвам се гузно пред телевизора — хем жив тук, хем мъртъв оттатък, гледам, мисля и току лявата ми ръка се разтрепери — трепери, трепери, с воля не мога я спра, както се разтрепери някога от тежката карабина, след престрелката ни с албанците…

Не ме питай сега как се набутах в оная каша и дали съм окървавен до лактите или до шията. Моите грехове чет нямат, ама само пред Бога ще отговарям. Не съм намерил на земята поп да се изповядам, пък ти даже и поп не си. Затуй мирувай! За друго ми е думата. Ще кажеш сега — сърбите са виновни. Сърбите потискат шиптърите там, гонят ги, пречат им, тяхна е властта. Нали наскоро сърбите подпалиха и Босна, делиха се, клаха се с бошняци и хървати, до корен се прочистваха и дете в майка разплакаха. Тия думи ще чуеш от Европа и от Америка, те наказаха сърбите и пак ще ги накажат като че ли са най-зли и кръвожадни. Ама не е така, ама не е вярно! Не са лош народ те, ами са много харен — и с една йота не отстъпва сърбинът на ония, дето го наказват. Сърбите може да не обичаш, но не може да не уважаваш. Знаят да се веселят юнашки те, ама знаят и юнашки да мрат за свободата си. Храбри са, отворени са, кадърни са за работа. Своята кръв не жалят, вярно е — и чуждата не жалят…

Виж ме ти какво заприказвах, дето най го мразя — в един кюп да слагам всички хора. Между сърбите има всякакви, както всякакви люде има между останалите народи. Затуй не обичам някой да приказва на едро: сърбите са такива, па французите — инакви, па германците — еди-какви си. Това са разсъждения за децата в отделенията, да си чешат езиците. Подведох се, признавам, защото като има бой и озлобление, човек се пита: кой е виновен? Кажи ми кой какъв е, че да разбера в кого е грешката. И ето че сега сърбинът излезе на топа на устата. Но като казвам за него добро, не мисли, че албанеца упреквам в Косово. Диви били албанците, бесни били, въобще не се поддавали на опитомяване. Това пък от сърбите може да чуеш. И то не е вярно, и то е клевета! Албанецът е твърд като камък и като камък тежи думата му, като я изрече. Много важно е за мен това нещо, защото на Балканите доста празни приказки се плещят, а насреща им — дела мънички. Горд е албанецът, верен е, върже ли приятелство, в огъня ще бръкне заради теб…