Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Момчета, послушайте ме! Тежка нощ изкарахте, но денят няма да е по-лек. Трябва хубаво да се нахраните. С празен стомах никоя мъжка работа не става. Знам аз! Ще ви изпържа яйца.

Стъкна печката тя, сложи тиган, изпържи ги. И каквото искаш мисли, че сме били, но на това място, дето човек бяхме убили преди час, ние с Михалис лакомо излапахме яйцата. И добре, че го сторихме, защото до вечерта на следния ден залък не сложихме в уста.

Тъкмо привършихме, и чуваме нозе по чардачето. Влизат чичо и Парашкевов кални до кръста, скочихме ние на крака да ги посрещнем. И така, прави, за пет минути решихме всичко.

— Момчета — вика Парашкевов, — тук не може да останете. Скрихме ние тялото, но такива трупове често ги намират. Обикновено случайно става. Не се знае дали и тоя няма да открият и докъде ще се разплете кошницата. Няма начин някой да не е видял Митко и Станев на гарата. Първият ще е файтонджията. А докопа ли се полицията до нещо — няма отърване. Ще ви затрият, докрай ще ви смачкат! В затвора не бива да попадате! В никакъв случай! Особено на вашите години! Затова ще трябва да изчезнете, тутакси да напуснете страната. Още тая нощ. Ако имахте паспорти, друго нещо щяхме да мислим. Ама нямате. Затова необичаен път ще изберем. Адрес ще ви дам в Пловдив — кръчмата на Тумбата. На булевард „Константин Величков“. Асеновградското шосе. Кръчмата е на кьоше и лесно ще я намерите…

Говори Парашкевов като генерал на щабно учение, а ние слушаме, попиваме и само команда чакаме да се разпръснем по своите назначения.

— Така му викат, така го знаят хората — Тумбата — продължава Парашкевов. — Ще го намерите и лично ще му кажете: Костилката ни праща, от килия № 14. Да ви приюти за няколко дни. Само това и никакви обяснения — защо и за какво. Сигурен съм — няма да откаже той. Задължен ми е. И в кръчмата ще чакате. Каракачани ще чакате! Не се чудете — в тях ви е спасението! Едни ако са минали, други ще дойдат. По това време на годината слизат от Стара планина и през Пловдив, Асеновград, Чепеларе и нататък — прехвърлят се в Гърция със стадата си. Михалис, на теб разчитам! — стрелна го с очи Парашкевов, а като чу „Гърция“, приятелят ми се стегна като офицер за специални поръчения. — Каракачаните се гърчеят. За първи братовчеди на гърците се имат. На тая струна ще свириш, Михо! Че сте гърци двамата с Митко, а тук са ви погнали да ви вкарват в казарма. Затова сте побягнали. Ако трябва, на колене ще ги молиш да ви вземат с тях, и пари ще им дадеш. Стойте тук!

Парашкевов бързо излезе от кухнята, тропна врата някъде оттатък и след малко се връща — пари държи в ръката. Банкноти, сгънати на две, и доста — юмрукът му пълен. Подава ги на Михалис и аз забелязах, че са чуждестранни пари. Английски лири излязоха.

— И да не вземете всичките да ги дадете на каракачаните — предупреждава ни той. — Двайсет лири стигат за двама ви — да ви преоблекат, да ви хранят и да ви преведат в Гърция. Това е, момчета. Тръгвайте! До разсъмване да сте далеч от града. И никому тук повече не се показвайте! Не забравяйте, че докато не пресечете границата, затворът все ще ви гони по петите. Сбогом и прощавайте! Не исках по тоя начин да се разделим, но… — И отваря вратата, подканя ни да вървим.

Ей така се разпореди тогава Парашкевов. Точно, кратко, отсечено. Ни едно нещо не остави неясно, че да му задаваме въпроси. И нито дума на утеха, на жалост, на състрадание, да речем. Въобще не попита какво ни е на душите, защото за една нощ от свестни момчета, с родители, дом и близки, за една нощ станахме убийци, скитници и бегълци. Ама какво ще правим в Гърция? Как ще ни посрещнат хората и властите? С какво ще се препитаваме, като свършат парите? Не — това не казва, за това нещо сами да си трошим главите. И защо ти, байно, една картинка рисуваше на живота си, а тя излезе скрита и със съвсем различно съдържание? И защо ме насъскваше още в началото да трепя Станев, защо излъга, че Михалис се е съгласил, като въобще не си говорил с него за убийство, ами само си го молил да остане с теб, докато аз се върна от гарата? И като си имал пари, дори да не са милиони, защо не ги извади да затъкнеш алчната уста на приятеля си, ами ти по-алчен излезе от него и заради тия шибани пари ни въвлече да се зачерним?

Много още въпросчета следваше да му поставим, ама за тях се сетихме късно — на друг акъл и в друго настроение. И невъзможно беше да се сетим, ако си представиш какви бяхме в минутката — объркани и подплашени. Напротив, благодарни бяхме в тая минутка на Парашкевов, за спасител го имахме, защото и другото беше вярно — умно ни насочи човекът как да бягаме, че и пари ни даде… Ръкувахме се с него и с Калия Дамянова Калева, излязохме и повече никога не ги видяхме.