Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Настръхнах и вперих очи в Парашкевов. Да бях на негово място, щях да извадя да делим. Ама аз съм мека Мария, когато ме молят, а нашият човек само поклати глава. Божидар Станев го изчака малко, без да мигне с опулените си бичи очи, и като се увери, че молбата не помага и Парашкевов скоро няма да проговори, измъкна от вътрешния си джоб патлак. Обаче патлак, момче, сякаш по поръчка правен за него. Голям, барабанлия, с цев като мъжки палец — не револвер, а топ! Друг такъв не съм виждал. И вика:

— Не се бой, Коста! Няма да умреш веднага. Най-напред ще видят дебелия край ония на миндера. Първо — шпиончето. След пет минути — симпатягата, дето не щя да си върви. И последна Калия — като най-скъпа за теб. Белким дотогава омекнеш. Не мърдай! — яростно изхриптя той към нас, макар че тримата наречени бяхме замръзнали на местата си. — Ще ги вадя в коридорчето, да не ти изцапам чергите тук.

И тогава Парашкевов се извърна към мен с цяло тяло, сваляйки ръце от масата. Точно отстрани му седях защото. Изгледа ме дълго, дълго — не знам сбогуваше ли се с мен, прошка ли искаше, че ми докара смърт без време, или ме укоряваше, че не взех пистолетчето от него. Ама защо той не стреля, попитах се паникьосано?! Какво чака, на мен ли само разчиташе?!

— Не си пипай джоба, Коста! — ревна в тоя миг Станев, като че направо ми отговаряше. — Сложи пак ръце на масата!

Ах, усети го, мама му стара! — викам си. — Искаше да ни спаси човекът, ама оня го превари! Свършено е.

— Ще кажеш ли нещо, Коста, за последно? — пита го гостенинът.

— Ще те заловят — отвръща Парашкевов. — И тоя път ще намажеш въжето.

— Нека. Да знам поне защо. Хайде, ставай, шпионче! — обърна се Станев към мен. — Да вървим…

Изправих се — коленете ми омекнали. И преди ми се беше случвало веднъж — кога ме водеха като дете да ми вадят сливиците. Ама тоя път душицата ми щяха да вадят. Вярвай ми, в оня миг бях сигурен, че ще мра, но само за сливиците се сетих. Ето какви глупости си мисли човек преди умирачката. Стоя аз прав, но Станев не се надига от стола, страшно гледа към Парашкевов, чака го да се пречупи. Но той не поддава, наежен като лют котарак насреща му, и вика:

— Да знаех, негоднико, че децата ще мъчиш, отрова щях да ти сложа във виното. Досега да си се гътнал. И да имах пари, нямаше да ти ги дам, защото си животно. Ама нямам…

— Нямаш ли?! — изпусна си гостенинът нервите окончателно и с един замах преметна масата настрани.

Тежка маса беше, старовремска, но оня не си знаеше силата, като тресчица я замете барабар с чаши, шишета и невдигнатата паница. И макар да приличаше на бивол, пъргавина имаше маймунска — с един скок докопа Парашкевов за ризата, както си седеше на стола. Разтресе го, вдигна го за парцалите до лицето си, готов да стовари отгоре му юмрук със стиснатата дръжка на револвера.

Изправен бях, най-близко до тях бях и тъй бях изтръпнал, че сякаш някой друг се хвърли между двамата, а не собственото ми тяло. Исках да ги разтърва, защото след миг Станев щеше да строши главата на стария си приятел. През кръста не можах да го уловя, не ми стигна прегръдката за неговата грамада и за да го отместя някак, протегнах две ръце да се вкопча в шията му. И изревах, като животно измучах от дъното на утробата си, защото оня ме беше скепцал за мъдете…

Ще ти кажа нещо, колкото да си взема дъха преди да продължа. Сега младите, пък и дърти пръчове, носят панталони като американските говедари. Удобно било, модерно било. Целият свят ходел тъй. Гащи сини, тесни — впили им се в гъза. Зарзаватът в тях смачкан, сплюскан, със зор си намира място да живей. Като им се припикае, едва изчоплят пишката си отвътре да свършат работа. Не съм опитвал, разбира се, ама като гледам — на мъж с такива гащи трудно ще уловиш таратанците. Ще ти се изплъзнат пръстите, все нещо ще изтървеш. В тоя смисъл дънките са полезни. А ние навремето ходехме с панталони широки, ташаците ни се мандахерцат вътре на рахат. Ако не ти се случи случка като с мен. Защото зъл човек може да ги хване изцяло и съвсем да те осакати.

Така ме беше хванал и Божидар Станев. Има неща, дето с човешка реч не могат да се опишат точно. Едно от тях е болката на тялото. И колкото повече природата пази някое телесна част, толкоз повече, изглежда, тая част боли. А какво повече да варди природата от детеродния уд? С теб тя си е свършила работата и оттук насетне най-много я интересува твоето продължение. Ти ще си минеш по реда, щом бял свят си видял, ама не дай Боже семенцето ти да се затрие и човешкият род да секне до твоята жилка. Ей такава е природата — проста и разумна…