Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Виж какво, не ми се оплаквай! — прекъсна го гостенинът. — Всичко е ясно. Променял си нарежданията след мен. И остава едно от двете. Или си успял да осребриш преводите и парите са в твоя замък — кимна той към долапите. — Злато или валута — не знам. Или сумата си стои в някоя банка из чистичката Европа. Казвай къде са и да свършваме!

Парашкевов замълча, сякаш се колебаеше да признае ли обвинението, но не зарадва стария си приятел.

— Не е вярно — каза той. — Такива пари не притежавам. И защо сега се сети за милионите?

— Защото сега му дойде времето! Няма да ти обяснявам защо! — Както Парашкевов се бореше със страха, така Божидар Станев се мъчеше да укроти раздразнението си и ту говореше равно и делово, ту ненадейно кипваше. — Нека тя ти каже защо! — кимна той към Калия. — Защото профука всичко!

— Съжалявам — кротко и злорадо рече Парашкевов. — Ще се наложи по-скромно да живееш. Като мен.

— Не се прави на умряла лисица, Коста! Отдавна съм ти разгадал капанчето.

— Но, Божидаре, ти си обезумял! — понадигна малко глас Парашкевов. — Веднъж милиони искаш от мен, сиромаха, втори път — капанче съм ти заложил. Аз — дето въобще не те очаквах. Не мога да те разбера!

Станев изпухтя няколко пъти през нос — чудеше се, изглежда, дали да подхваща безцелни приказки, защото само едно нещо го интересуваше сега. Парите. Незабавно. На масата. Но друго реши и рече:

— Чакал си ме, Коста. Чакал си ме. Не случайно онова шпионче беше на гарата. Само не знам докъде се е забъркала в заговора милата Калия. Но след малко тя доброволно ще си признае.

Стегнах се при тия думи — насекомото улучваше истината, а нашият мъченик лъжеше като циганин. И взе да ми се прояснява защо Парашкевов толкова настояваше да разбере предварително сама ли идва Калия или с Божидар Станев и дали той не води със себе си още някой бабаит, та заедно да го притиснат за парите. Не напразно значи бе споменал, че може да срещне гостите поред на двора. Как? С пистолетчето, разбира се. Трябвало му е време да се приготви, че да ги издумка един по един за добре дошли. Пък после… после не знам. До това предположение си останахме с Михалис, когато разнищвахме случката. А тогава при нас нямаше никой нито да го отхвърли, нито да го потвърди.

— Калия наистина чаках — с някаква детска безпомощност продума Парашкевов. — Вярвах й, че ще дойде някой ден. Но теб, Божидаре — не се обиждай! — не исках да виждам.

— Беше неизбежно, приятелче! Сам си го търсел. — Станев размаха длан пред лицето си да разсее пушека, защото Парашкевов палеше цигара от цигара. — Имам аз една птичка — ехидно продължи той, — която много любопитни неща ми донесе за теб. Че си се сврял в тая дупка, че на идиот се правиш из града, че ходиш гладен, жаден, гол и бос. Кой, Коста Парашкевов ли? — питам се аз. — С неговата префърцуненост, с големите пари, дето ги задигна от приятеля си? Не може да бъде! Но щом е факт — значи има умисъл, значи клопка е сложена. Каква по-точно? Ами че ти сам си се заложил като фалшива патица, братко, сам се правиш на мюре в родното си блато. Знаеш, че не можеш ни намери сам по света, остава ние да те намерим. По-лесно е. Калия ти е потребна, ама мен примамваш и мен чакаш. Защото ние двамата сме неразделни с нея — като в оная песен, любимата ти. Влюбен си, да речем, не можеш да я забравиш, трепериш, като се сетиш за нея, пък тя ако не се сеща за теб, аз ще я доведа тук за врата. Защото ти на мен си дваж по-потребен. Сигурен си бил, че няма да махне леко с ръка Божидар Станев на три милиона франка. А дойда ли — ще имаш последен шанс да се докопаш до хубостницата, дето те предаде веднъж. С общите ни пари ме приканваше да те посетя и пак с тях да си откупиш Калия Дамянова Калева. Ето защо си чакал, приятелче! Е, стана твоето! И не само пристигнах, ами драговолно ти я отстъпвам. Сега чакам ответен жест! И не ме върти повече около пръста си, рицар бъди поне веднъж!

Усмивка раздвижи тънките устни на Парашкевов, докато слушаше гостенина.

— Всичко може да мислиш и да приказваш — рече той. — И под вола теле може да намериш. Само едно бъркаш — че с пари ще излезеш оттук.

— Коста, моля ти се! — Божидар Станев притисна длани пред гърдите си, както малките деца се молят на дядо Боже. — Умолявам те, приятелю! Не ме докарвай до крайност! Изслушай ме! Не искам всичко. Нека да делим! По равно. Достатъчно ще имаш да почнеш отначало с Калия. Ако са тук парите — вади ги на масата! Ако са в банка — кажи сметките! Но не ме лъжи тоя път! Измислил съм номерче безотказно, вярвай ми. Ще те контролирам, докато изтегля своя дял. Не ме питай какво е. Ще ти го разкрия, като кажеш сметките. А? Много ти се моля!