Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Като се върнахме в кухнята, Калия се беше преместила по-близо до Михалис и аз заех другата й страна. Поглеждам, поглеждам приятеля си, искам да му река: вярно ли е, Михо, че си приел да убиваш Божидар Станев? Ако е вярно, откажи се! Ще пазим тук двамата до края, няма да оставим дъртите да се изтрепят. Ама можеш ли такова нещо да предадеш с едни погледи? А да го викам вън да се обясняваме, не върви. Седя, чакам на тръни какво ще стане нататък, главата ми цялата изтръпна от притеснение. Щом разля Парашкевов виното, пресуших моята чаша без подкана и наздравици. Чак зъбите ми тракнаха в стъклото. Беше казал той, че фасул чорба е варил тоя ден, но жената отказа да яде. Божидар Станев сам загреба от дълбоката паница, занагъва филиите. И още не беше свършил, като посочи с лъжицата си двата ни с Михалис.

— Коста — вика, — разкарай ги тия сополанковци оттук. Нямам време за губене, до сутринта трябва да свършим и да замина.

— Никъде няма да ходят те — отвръща Парашкевов. — Приятели са ми и всичко можеш да говориш пред тях.

— Всичко ли? — вдигна вежди Станев. — А не се ли боиш от излишни свидетели? Неприятно нещо може да се чуе.

— Не се боя, нямам тайни за криене.

— Добре — настоява гостенинът, — теб да те оставим. Ами не се ли боиш, че тях може да топнеш в нещо, дето не е лъжица за жълтите им уста. Главоболие да им създадеш. Все пак млади момчета са, хубави. Я го виж шпиончето — като кутре се е наежило.

— Всичко е чисто край мен — не отстъпва Парашкевов. — Аз няма да ги натопя. Живота си съм изчистил със законна присъда.

Божидар Станев се замисли, замисли, обърса мустака си от чорбата и пак подхвана същото.

— Щом — вика, — Коста, от тях и за тях не се боиш, значи от мене те е много страх. Познах ли? Верни кученца ти трябват до задника. Ама вълк от палета не се стряска, запомни го! И няма защо да се плашиш толкова. Не знаеш каква сделка съм ти приготвил. Отлична! Ти накрая ще излезеш с кяр!

И изведнъж Михалис се намеси.

— Ничие куче не съм — пали се той, — ами сам съм си господар. Когато искам, седя, когато искам, си тръгвам. Щях да си вървя вече, ама на̀, от инат ще остана!

— О, много си курназ, момченце! — обърна се Станев към него. — Сега можеш да си идеш спокойно при мама и тате, ама загребеш ли от нашата манджа, докрай трябва да я изкусаш. И лесно няма да си идеш. Ако сладко сме сготвили — добре, и приятели може да станем с теб. Ама ако загорим тенджерата, може да ти се вгорчи тая нощ. От него зависи всичко — посочи той Парашкевов. — Молете го да е сговорчив, да е умен и разумен. Решавайте сами, момчета, да тръгвате или да оставате. Една минутка ви давам за размишление.

И извади джобен часовник да ни засича времето.

Парашкевов не го остави обаче да си играе с нас.

— Господин директор — вика, — много приказваш, а не питаш какво стана с банката ти след теб. И колко годинки ми дадоха после. И как изкарах там без пари. Едно записче да беше уредил поне. В затвора по̀ трябват пари, отколкото навън…

— Не те питам, Парашкевов — щракна капака на часовника си Станев, изтекла беше минутката, — защото си глупак и съжаление не заслужаваш. Нали ти казах оня четвъртък, че вечерта заминаваме с Къпинков. Да обереш каквито излагащи документи са останали в банката и също да офейкаш. Предупредих те! Най-много ден-два да се задържиш в София, в краен случай до понеделника. Кога те арестуваха?

— Една неделя по-късно — отговори Парашкевов.

— Една неделя? Цяла неделя?! — от изненада гигантът зина и гръмовно се разсмя. — Ама кому го крепи толкоз време бе, Коста? Защо си чакал ножът да ти се стовари на врата?

По сивите, бръснати тоя ден бузи на Парашкевов мина топла вълна̀ и леко ги зарумени.

— Среща имах с едно лице — тихо рече той, навел очи към масата. — Чаках го. И навсякъде го търсех ония дни.

— Лице? Лице! — Станев пак се разкикоти. — Ето го това лице! — вдигна той дебелия си пръст към Калия Дамянова Калева. — Докато ти си го дирил под дърво и камък и не си допускал, че те е зарязало, лицето се търкаляше по копринени чаршафи в Истанбул. Затова ти казвам, че си глупак!

— Всичко е лъжа, Косик, лъжа! — бързо заговори жената. — Той ми каза, че сте решили аз да замина с тях, за по-сигурно. И че след два дни ще те посрещна там на гарата. Това ми каза — заблуди ме и ме измами…

— Въобще не лъжа! — със спокойна увереност рече Божидар Станев. — Много добре знаеше лисичката с кого тръгва и за какво тръгва. Ако съм я мамил в началото, защо не се върна после да ти идва на свиждане. Нея поне нищо не заплашваше. Ама не — на това лице е скучно със затворници да общува, из Банишора да се върти край Централния затвор. Това лице обича скъпи хотели, салтанати, шампанско обича да пие и пари да пилее. И френски пущарнаци да го пощипват!