Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Файтонджията бе запалил фенера и в треперливата светлина пусках по един поглед към Станев. Бързичко, крадешком. Лице месесто, но стегнато, нос объл и малко разплюскан — и се чудех, представи си, как в такъв голям човек голяма подлост се е вместила. От неопитност и щуращина си мислех тогава, че подлостта избира кръжавите и съсухрените, а едрите и дебелите са добри и благодушни. Няма такова нещо, не слушай такива приказки! Във всяко едно тяло подлостта влиза като в бащин дом, щом това тяло е човешко. И все Станев дебна, все него следя — жената в началото почти я оставих. Ама нали очите ми бягат настрани, взеха и на нея да се спират.

Забелязал бях аз още в чакалнята, че е слабичка, с тънко кръстче и ако Господ й беше отнел от други места, в пазвата й с големи шепи слагал. Пълна, та препълнена! Ще ти призная, че от малък още, щом видя непозната жена, първото нещо, дето си мисля за нея, е — става ли тя за любовница и като как аджеба ще се получи тая работа с мен. За един миг го преценявам — точно и без никакво колебание. И жените значи ги деля от началото на две категории — едните ги търкулвам в кревата мислено, а другите въобще не ме интересуват. Така постъпих, разбира се, и с Калия Дамянова Калева. И да знаеш, одобрих я, включих я в първия отбор, макар да беше по-възрастна от мен. Най-малко трийсет години е имала тогава. Русичка, светлоока, с носле прищипнато и вирнатичко, устни мекички и шавливи — винаги готови за смях, за закачка, за превземка и глезени думи. Само че тая жена, Калия, аз ни веднъж не я видях да се засмее. Съвсем, съвсем не беше оная нощ за смехове и лигавене…

Като разгледах добре гостите, взех и въпроси да си задавам. Абе, къде се намериха тия двамата, викам си, че заедно да дойдат у Парашкевов? И защо точно сега, след толкова години? И защо той се крие, а пък тя — не? И за какво идат — носят ли му нещо или нещо ще искат? Не ми се вярва да са тръгнали посред нощите от нямане на работа… Иначе те не разговарят, мълча и аз заедно с тях. Само докато се качвахме, Станев попита Калия, знам ли аз точно къде ги водя, сякаш ме нямаше във файтона. „Горе-долу… До махалата — отвърна тя. — После сама ще се оправя…“ И толкова. Вече бяхме влезли в града и доста наближили улицата на Парашкевов, когато Божидар Станев ме стресна.

— Абе, какво си ме зяпнал ти от самото начало, момче? — пита с глас груб и гръмовен.

— А… не… такова… — мънкам аз, а той продължава:

— Коста Парашкевов познаваш ли?

— Чувал съм за него — викам.

— Ами къде живее знаеш ли?

— Приблизително — не спирам да лъжа, но ми дойде кураж и на обиден да се правя: — Извинявайте, ама не съм искал да ви засегна — казвам. — Ако речете, мога и да сляза. Направо ще продължите, файтонджията ще пита и ще ви упъти…

Смятах аз да драсна през задните дворове и минутка да е, но по-рано да стигна у Парашкевов, да му съобщя за гостите.

— А, не! — отвръща Станев. — Парите си докрай ще изкараш! — И ми се стори, че допълнително ме приклещи с нозете си.

Стигнахме, поемам аз куфарчето на дамата, вади Божидар Станев портфейл да се разплаща с файтонджията. Мушна и на мен в ръката нещо, но аз не го и погледнах, напирам да отварям портата.

— Свободен си! — командва зад мен мъжът. — Върви си вече!

Аз не го слушам обаче, тепам по пътеката и чувам отзад оня да крещи:

— Абе, кой си ти бе, твойта мама?! Къде отиваш? Ах, Калия! Главата ти ще строша!

Затичах, гледам — кухнята свети, и направо се бухнах вътре. Край масата седят Михалис и Парашкевов.

— Божидар Станев и Калия Дамянова Калева идат! — викнах на един дъх и в първия момент Парашкевов се втрещи, но веднага скочи като живак и се втурна навън.

След него — и ние с Михалис.

Пресрещнахме ги до стълбите, Божидар Станев бе качил вече няколко стъпала. Като ни видя, изригна:

— Парашкевов — вика, — не си оставил любимите си навици! С шпиони посрещаш стария си приятел! Срамота! А оная кучка — посочи зад себе си — тоя път мен се мъчи да предава! Ама няма да мине! Ще се кае тя и сама ще се хапе за задника!

Парашкевов въобще нема време да отговори на тоя гняв. Гостенинът пъргаво изнесе грамадата си на чардачето и без да се здрависа, обиден, профуча към светлината, която идеше от кухнята. Парашкевов не погледна дори след него, проточил бе шия към двора и ето че от тъмнината изплува бялото лице на Калия, а след това изникна и черната й рокля. И докато още се качваше към нас, Парашкевов протегна десница, пое ръката й и се наведе да я целува. Може би половин минута стоя той така прегърбен, с голо теме и разпилени сиви коси до раменете, мършав и раздърпан, без една дума да отрони, а Калия Дамянова Калева повтаря: „Косик! Косик!… Косик! Косик…“