Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

И за нашите вкъщи се замислих. На обед не се прибрах, цял ден ме няма — ако тръгнат да ме търсят и някой съученик им рече, че и на училище не съм бил, съвсем ще пощуреят. Обаче се заинатих. Колкото повече ми се стяга душата, толкоз повече се инатя да чакам. Реших да посрещна за последно бързия влак от Свиленград в десет и половина. Следващият беше след полунощ, тоест в друг ден се пада вече, а обещаното пред Парашкевов беше само за тоя. Седя, чакам и от време на време псувам на ум — как се хванах на това хоро!

Хеле пристигна и тоя влак. В тъмнината вече не се криех отстрани да следя пътниците, ами се втурнах покрай вагоните. Тичам, озъртам се и едва не се джаснах в нея. Веднага я познах — Калия Дамянова Калева. Беше облечена в черно като вдовица, в едната си ръка носи дамска чанта, в другата — куфарче. Отминах я и гледам — взе да пресича коловозите. Ах, майка му стара! Ако още дебна за придружители, нея ще изпусна. Хѐ къде са файтоните — ще се качи на някой и сама ще отцепи към Парашкевов. Реших да не гоня дивото, ами питомното да хващам. Поех с големи крачки след нея, съобразил бях какво ще й река. Настигнах я в чакалнята, на осветеното.

— Госпожа! Госпожа! — викам й, като се изравнихме. — Не ви ли трябва носач? Файтон искате ли да хванете?

Тя остави куфарчето на земята и като ми погледна куртката, рече:

— Ама вие не сте ли ученик?

— Ученик съм — казвам, — но вечер припечелвам тук по нещо. Сирак съм.

— О, горкия! — съжали ме тя и взе да разкопчава чантата си.

— Не сега, не сега! — спрях я аз. — Като вземем файтон, тогава ще ми платите. — И изведнъж се наведох към ухото й и прошушнах: — Коста Парашкевов ме праща.

— Шшт! — вдигна ръка жената към устата си. — Ни дума повече! Да вървим!

И лекичко се огледа, деликатно, ама аз вече бях сигурен, че не е сама, че има някой наблизо, дето ни следи. Сам ще ни кацне, рекох си на ум и не знам защо се зарадвах с глупавата си глава. Почна играта значи, както си я мислехме, дайте сега да се надиграваме! Взех куфарчето, излязохме пред гарата и аз отидох да ловя файтон.

Като се върнах, оня вече стоеше до нея. Наистина мъж-канара — дрехите му опнати от плът и мускули, гърбът му като шивашки тезгях. Свалил капелата и си вее пред лицето. Сгорещил се. Обаче на главата му един косъм няма — отчасти олисял, отчасти я обръснал. Глава голяма, жълта, валчеста, сякаш някоя кратуна е расла, расла, па е забравила да спре да расте. Какъв е косъмът му тя не показва, ама мустаците го издават. Рунтави, напръхнали, все едно катерича опашка е захапал. И рижи. Тоя ще е, рекох си веднага, него описваше Парашкевов. И докато скачам от стъпенката на файтона, чувам жената да говори високо:

— Това момче е сираче и вечер работи на гарата. То ще ни заведе, защото, знаеш, трудно се ориентирам в тъмното. — Казва го значи, за да си запомня роличката и да не се отклонявам от нея. — Хайде — продължи тя, — помогни ми да се кача, Божо…

Като чух това име, цял изтръпнах, сякаш комар играех и всичките си пари заложих на една карта. Парашкевов не ми беше казал кого точно ще посрещам. И нямаше уж никакви причини да предполагам, че бившият директор ще му гостува. Нали побягнал в чужбина, нали присъда имал тук и джандарите чакали да го опандизят?! Ама тия разумни разсъждения после ми дойдоха на ум, докато се возехме тримата към града. В мига обаче друго ми блесна, като че тая мисъл готова си е стояла в мозъка ми и само някой трябваше да я побутне, че да изплува отгоре. Божо — Божидар Станев значи! Щракна ми, повярвах го и не сгреших. И от любопитство дъхът ми пресекна за минута-две.

За тоя свой благодетел и приятел, душманин и предател Парашкевов не говореше много. Постъпваше като за мъртвец — или хубаво, или нищо. Хубавото ти го казах вече. Лошото — два-три голи факта. Иначе мълчание за някогашната им близост. Ама как е изглеждал, ама какво е говорел, как са другарували — нищо. Не го ругаеше, не го лепеше с обидни думи, но и без да ни подковава специално, ние с Михалис презирахме името Божидар Станев. Името презирахме! Не мога да кажа, че съм го мразил, защото как да мразя човек, дето не съм го виждал. Обаче погнуса изпитвах, отвращение като към подло насекомо, което ще те ухапе там, дето не се стигаш. Ами как — накиснал невинния в помията и изчезнал! Само това ни стигаше да знаем за него. А че обрал банката не му го слагахме за кусур.

Много обича човек да разглежда подобно насекомо, с клечица да го побутва, да си представя колко е зло и противно. Големият подлец, да знаеш, е по-интересен на човека от големия светец. Не видиш ли, че щом се появи някой антихрист, сганта се лепне за него, ама Христос да слезе, мнозина няма и да го погледнат. И ето че сега такова насекомо се беше разположило на две педи от мен. Във файтона аз седнах на малката седалка, гърбом пътувах, очи в очи с гостите. Докато се нагласяхме, коленете ми попаднаха между краката на Станев. Дебели нозе, твърди като чугун, на милиметър не можеш ги мръдна. Личи си, че като бик е як, връз теб да падне само, и ще те убие.