Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Да не мислиш обаче, че страхът отблъсква хората. Колкото отблъсква, дваж повече привлича той всяка жива твар. Викат, че боата хипнотизирала заека и затова той стоял пред нея без да мръдне, докато го погълнела. Ама кой е влизал в заешкото сърце, че да ми каже хипнотизиран ли е бил или любопитство го е държало на място. Любопитството към страха е голяма сладост, да знаеш, и голяма сила. От първобитния дивак, та до ден-днешен хората какви ли не страхотии сами си измислят, че да ги гледат след туй и да им е приятно. Не знам от Бога ли е или от дявола, но във всяка живинка това е заложено по рождение. Най-простото нещо да вземем — нощния молец. Учените, дето се занимават с буболечки, кой знае какво обяснение имат, ама според мен той се върти като бесен край пламъка на свещта от страх и любопитство. „Колко страшно! Колко ужасно! Искам да го видя! Ах, искам да го видя!“ — писука неговото сърчице или по-скоро, нервче някакво в главата му. И все повече го привлича страшното, и все по̀ приближава той да го разгледа, докато огънят за миг го изгори. Та и ние с Михалис приличахме на нощния молец — плашеше ни съдбата на Парашкевов, а ние кръжим край нея, искаме да я изучим, докрай да я разгадаем, докато една нощ дяволът пална свещта и…

Абе, много неща имах да ти разправям аз за разговорите ни с Коста Парашкевов. Най-малко време от тях е отишло всъщност за затворническите му патила, ама както съм я подкарал, и година няма да стигне. Затова ще вървя право към целта — защо напуснах дома си и страната, а пък ако дойде сгода нататък, пак ще спомена едно-друго.

19-ти септември беше, като започна всичко. Тоя ден следобеда чичо Щерю ме хвана да изрина торта от конюшнята. Каква конюшня ли? Не ти ли казах, че две години чичо с файтонджийство се занимаваше. Заем взе от популярната банка да купи коня и файтона и добре му беше тръгнал новият занаят.

Тогава гарата в Пазарджик беше далеч-далеч от града, най-малко четири-пет километра имаше и всеки, дето с влак пристигаше или заминаваше, на файтон се возеше задължително. Друг превоз нямаше и макар файтонджиите да не вземаха много, доволно се препитаваха. На коня всеки ден се рине, разбира се, но два пъти в годината всичко основно се чисти, а чичо Щерю беше обещал и цялото бунище да прекара на къра, платил му беше торта някакъв човек. И тия пари той ги даде на мен, ама аз да оправя всичкото гюбре 6 6 Тор. . Току-що бях почнал последния клас на гимназията, уроци още нямахме и аз ринах, товарих, разтоварвах — умирисал се бях на фъшкии и малко се поуморих. Като свърших, изкъпах се цял в коритото у дома, баба Ана и главата ми изми. И така, освежен, с пара в джоба — запътих се към Михалис.

Него баща му го беше спрял от училище тая година. „Стига си премятал книгите! — рекъл бай Ставраки. — Ни поп, ни даскал ще ставаш! Ами я ела при мен занаята да учиш, защото сестричките ти в чужди къщи снахи ще ходят, а тоя дюкян ти ще наследиш.“ Михалис беше ученолюбив и лесно нямаше да се примири с тая команда, но баща му го беше хванал на най-тънкото място. Обещал в Гърция да го прати — стоките да разгледа и с хората да се запознае, от които купуваха портокали и маслини, сушен октопод и прочие работи. А най-голяма мечта на Михалис беше да иде в Гърция — за малко да е, ама поне да я види. Ах, как обичаше той всичко гръцко и как му се радваше! Лимони като си спомням само как ядеше! И не защото много му харесваха, ами защото бяха гръцки.

Иначе в Пазарджик почти нямаше къща да не отглежда лимоново дръвче. В каче, като стайно цвете. Баба Ана и мама също се грижеха за лимон. Зиме-лете в коридора стоеше, до джамлъка — на светло и топло. Торяха го, листата му миеха — и той цъфтеше, връзваше и зрееше. Мама се радваше на плодовете му като на малки деца. И зрели те си оставаха въззеленички, дебелокори, ама като ценност се пазеха вкъщи. На Великден стържеха от тях в козунаците…

Такъв лимон обаче Михалис нивга нямаше да вкуси. Само гръцките признаваше той, жълти като жълтици. Баща му в сандъчета ги получаваше, увити в книжки. Вземе Михалис един, развие го, сложи настрана книжката внимателно, а лимона опипва, гали го, милува го като момина гърда. После почне да го мирише, вдъхва му аромата, с нос ще го изпие. Ей тъй — играе си. И най-сетне го допре с устни, сякаш го целува, па отхапе лекичко единия му край и кара поред. Виждам аз, че му е кисело, ама той не се издава, не криви лице, дъвче, смучи, докато от лимона не остане ни коричка, ни семчица. Целия го изяде.