Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Една неделя царяла страшна бъркотия. А Парашкевов като риба на сухо се мята. До съда препуска, банковите книжа рови, обяснява, оправдава се — мъчи се да спаси каквото е останало. Ама можеш ли спря камък, като се търколи по сипея? Народът през това време тегли, тегли парици — наличностите взели да се изчерпват, касите да се изпразват и макар банката да имала да взема от много места, кой ще я финансира в минутата, че да си покрие плащанията? Няма такъв будала! Запътила се значи тя към фалита с едра строева крачка. И за капак — навдигнала глава държавата.

Държавата някой път е мудна, бавно загрява, ама тръгне ли срещу теб — пази се, душо, и дупе да ти е яко. А сега не само ред се хванала да въдворява, ами направо я били настъпили по мазола. Нали гаранция поела пред франко-белгийците. Ако не се била намесила, казваше Парашкевов, може би са щели да запушат дупката и да спасят положението. Пет милиона франка за теб и мен са много пари, но за една банка не са чак толкоз много. Други по-дълбоко са далдисвали и пак сухи са се измъквали от водата. Тоя път обаче не, тоя път държавата не ги оставила да си разиграват коня, пристига в банката и сурово командва: „Стой — не мърдай! Пълен запор правя на сметки и операции! Брой веднага пет милиона и ги връщай на чужденците, защото аз чест за вас съм заложила, хаймани! Пък сетне мрете на място — заслужили сте го! Ще ви разчопля аз до шушка бакиите — да ви видя какви шмекерлъци правите да ме излагате пред Европа. И вие, и търговеца с вършачките! А ти, господинчо — обърнала се тя специално към Парашкевов, — ти си арестуван! Хайде марш пред мен в кауша!“

Сега, при големите национални обири, как ставаше тая работа? Иде някой бивш келнер или екскурзовод, или друго дребно чиновниче, иде при държавата и рече: банка искам да отварям, колко пари трябват? Двеста милиона. Имам ги — на̀, вижте ги, дайте сега разрешителното. И одма му го даде чичото от Народната банка, дето представя държавата в случая. Ама да го пита: откъде ги имаш ти бе, аланколу? Че нали до вчера едва свързваше двата края с една заплата! И какво ти разбира главата от банки?! Няма такова нещо. Пък и ясно му е на чичото, че тия двеста милиона са заделени в същите високи кабинети като мая за бъдещия едър грабеж. Да пита обаче не смее къде от страх, къде от другарско съчувствие, защото молителят е дребна риба, ама е подставено лице и други му дърпат конците от началото до края. А тия други партии водят, в парламента седят, министерски кресла заемат…

И щом получи разрешителното новият банкер, веднага по команда прехвърли двестате милиона на втори като него. На свой ред и вторият се яви при чичото в Народната банка, покаже същите пари, вземе и той разрешително. Така от ръка на ръка се предаваха тия двеста-триста милиона уж като основен капитал и се нацвъкаха у нас банки като курешки в кокошарник.

Дотук обаче се трае, оттук насетне почва истинското разбойничество. Защото по начало тия банки бяха замислени не да вършат кредитно дело, ами да изсмучат всичките пари в държавата, да ги задигнат и да се срутят след туй. Какво прави новоизлюпеният банкер?

Пак иде при чичото в Народната банка и тоя път кредити иска. Финансиране и рефинансиране. И чичото дава, дава. Гребе долари, гребе марки, дето с триста зора сме ги изврънкали в заем от чужбина, изгребе хазната до дъно. Нали санким нов път сме хванали, нали на частния бизнес трябва да се помага! През това време банкерчето спретне лъскави салони, накупи мерцедеси, джипове, компютри, назначи секс-бомби за чиновнички, един билюк пазванти с дебели вратове — отвън като гледаш: блясък, сигурност и богатство. И реклами си прави по вестници и телевизия — ела при мен, народе, да си донесеш париците, най-добрите сме ние в обновеното отечество и най-висока лихва даваме. С тая лихва се състезаваха като хрътки на кучешко надбягване! И где-кой беше спастрил някой гологан, тича да го пусне в шепата на банкерчето. Мнозина си рекоха: „Ех, майка му мечка! Хванах и аз цаката на печалбата! Ще си живуркам вече като рентиер, само бял хляб ще ям и по гръб ще си лежа!“

Така значи — през едната врата на банката се вливат големи пари и от държавата, и от населението, а през другата със същата скорост се изливат навън. Фалшиви фирми се кредитират, на другарски кръгове се дават, роднински сдружения се подкрепят. Били са тия пари в банката, но никога няма да се върнат в нея! В това е целият смисъл на задачката и цялата кондика на престъплението. От една само банка десетки, стотици милиони долари се източиха по тоя начин и голямата част от тях бързо-бързо ги засилиха в чужбина. Докато един ден, като му подшушнат, банкерчето рече: „Свърших парите, господа! Край на залозите! Ни лихва ще плащам повече, ни главници ще връщам!“ А ония, дето са се смятали за доживотни рентиери, пищят отвън, избиват се на вратата на банката да си теглят вложенията, палатки опъват по улиците и стануват в тях като чергари — дано капне някой лев от небето. Ама от такива истерии полза няма, чичото от Народната банка по-простичко решение е измислил, по-задоволително. Цял вълшебник е тоя чичко, от добрите магьосници…