Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Разбира се, проверката стигнала и до Германия. Немецът и без това загубил търпение да чака продължение на сделката, а сега, като разбрал какво се е случило, затресъл юмрук откъм брега на Рейн. „Ах, вие, тъмни балкански типове! — ревнал той. — Ах, вие, крадци от долния Дунав! Ами че аз петнайсет хиляди вършачки съм произвел по ваша поръчка! Какво да ги правя?! Ами че аз нови работници съм назначил! Да ги уволнявам ли?! Знаете ли колко немски семейства ще пострадат! О! О! Ще взема да преработя вършачките в танкове и с танкове ще дойда във вашите диви територии да внедря ред и порядък. То друго не ми остава!“ Скандалът обаче не спрял до тук, от бреговете на Рейн се прехвърлил към брега на Сена.

Докато го разпитвали, Коста Парашкевов чистосърдечно си казал, че директорът Станев два пъти е ходил сам в Париж да урежда кредита от франко-белгийците. И дали той е подметнал нещо, дали следователят сам е налапал въдицата, но щукнало му на него, че може би в консорциума има човек, замесен в далаверата. И че тоя неизвестен човек е дал заема на Станев, за да го прекара той през България и да го прехвърли на трето място, пък сетне ще делят. А нали държавата е поела гаранция, ще си върне тя задължението на франко-белгийците цяло-целеничко. И вълкът, с една дума, сит, и агнето цяло. Само глупавата българска държава ще си остане с пръст в устата.

Да, ама нашият държавен следовател не е глупав, сеща се той за всякакви подлости и седнал, та написал писмо в тоя дух до франко-белгийския банков консорциум. Намеквал им въздебеличко, че може би и техен служител е замесен в аферата, препоръчвал им да проверят и собствените си редици. Леле, като кипнали ония французи и белгийци! Рицарската им чест била докачена, дето си я носят под ка̀пите още от средните векове. Вой надали, макар парите да им били върнати, комюнике разпространили чрез някоя си телеграфна агенция. Плюли, плюли в него, дотам даже я докарали — да заявят, че нашата жалка държавица още не им платила докрай репарациите си от Първата световна война. И че тоя въпрос гордата френска държава следва да го постави на международната арена предвид непоправимата вредност на българина…

Половин Европа пламнала значи заради нашата афера. И трябвало да се хвърли жертва в огъня. Сам разбираш, че подръка се паднал Парашкевов и нямало жертва по-подходяща от него. Божидар Станев и търговеца с вършачките ги обявили за извънгранично издирване, ама можеш ли намери игла в купа сено? И задочни присъди им дали, ама какво от туй? Инак на Коста Парашкевов никаква вина не успели да докажат. Цялата присъда била изградена на догадки, предположения, съмнения. Подписвал бил документи с невярно съдържание. Ами като ги е подписвал, е смятал, че е вярно! Къде бил клепал, че не предотвратил престъплението? Ами не е клепал, а заповеди е изпълнявал на директора и управителния съвет! И тъй нататък, да не почвам пак от началото. Иди се жалвай обаче. Апелативният съд само някоя годинка ще ти притури…

Ето как си я представяхме ние с Михалис картинката на Парашкевовото изгаряне. Къде с негова помощ, къде с наше прибавяне си я бяхме нарисували. Не я забравяй засега, защото още чертички ще се явят в нея, а други пък, от известните, ще се разместят.

Докато били живи майка му и баща му, ходели на свиждане. Като починали — никой. Приятелите от момчешките години го забравили, защото и той ги забравил преди туй. Някогашните колеги от банката не искат да чуят за него. Нямало кой да го пожали, един пакет цигари да му подаде през решетката. Ние с Михалис обаче го жалехме и окайвахме. Че невинен е бил — не се съмнявахме. Имот, пари не открили у него, като го арестували. А как я караше сега — виждахме. Ако беше забърсал нещо от далаверата, нямаше все с циганска баница да се гощава, я!

Не че той се оплакваше всеки ден, нито си е скубал косите от съжаление към себе си. Но усещахме ние, че напразно са пречупили живота на тоя човек, че чужд кирлив пешкир е опрал и напусто са го окаляли. Чували бяхме, че животът е пълен с несправедливости, но друго е пред очите ти да стои някой, дето най-голяма несправедливост е понесъл. Притеснително е, неудобно е. Ей това нещо беше заседнало в нас и то ни правеше някак си по-меки към Парашкевов, по-внимателни и услужливи. Сякаш някой ни беше казал да го пазим, да му угаждаме, да ходим да го навиждаме, като че така щяхме да намалим предишните му мъки и обиди.

Знаеш ли, и друго едно чувство сме изпитвали, ама чак сега си давам сметка за него. Страх ни беше от съдбата му. Запомнил съм поговорка или чужда мисъл нечия, повторена от Парашкевов. „Човек — викаше той — не бива да се зарича предварително, че болест, бедност и затвор няма да му се случат. Тия три неща винаги дебнат да се случат на човека.“ Усещахме думите му като нещо тежко и надвиснало, дето всеки миг може да се срути и над нашите глави. А бяхме млади с Михалис и не искахме ни болест, ни бедност, ни затвор да ни се случват. Не искахме, ама зависеше ли от нас? Де да знаем чия тайна воля ни наблюдава и какво ще ни тръсне изневиделица. Тѐ го тѐ Парашкевов — да не би да е смятал, че без вина ще го осъдят? С бедността аз бях свикнал, за болест тогава въобще не мислех — затворът ми се видеше като най-близък и най-възможен. Ето кое ни плашеше в съдбата му. Затворът, дето всеки един причаква зад първото кьоше.