Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Парашкевов препоръчваше аз да сторя тая работа. Да я заговоря, да я забалабосам някак, в краен случай да река кой ме праща да я посрещна. Ама в краен случай, защото това съобщение сигурно ще злепостави жената пред придружителя й. Сигурно тя е била телеграмата без негово знание. Целта обаче е да задържа гостите на гарата колкото се може повече, а през това време Михалис по най-бързия начин да вземе файтон, да препусне към Парашкевов и да му каже колко души пристигат и какви са. Това било много важно! Десет минути по-рано да се яви Михалис, пак от полза ще е. При тия думи Парашкевов извади една едра банкнота и я сложи на масата пред приятеля ми. Цялата за файтона да се даде! Бяха пет пъти повече пари, отколкото файтонджиите вземаха за превоз от гарата.

Молбата на Парашкевов ми се стори усукана и безсмислена.

— Кога пристига тоя влак? — попитах.

— Там е въпросът — сепна се той, — че не знам. Влакове много спират в Пазарджик и откъм Пловдив, и от София, но откъде ще дойде и в колко часа — неизвестно. Точно затова ви моля, момчета, да пожертвате един ден за мен! Рано да идете на гарата и ако трябва, всички влакове да посрещнете…

Още докато Парашкевов обясняваше задачата ни, Михалис мърдаше неспокойно на стола, а след тия думи се обади:

— Няма да мога точно утре, бай Коста.

— Как няма да можеш?! — в жълтите очи на Парашкевов блесна тигрова искра, но за миг той я угаси.

— Ами утре стока ще получаваме — рече Михалис. — От две недели баща ми говори за това и ако баш утре реша да изчезна…

Казах ти с каква юзда бай Ставраки води сина си. С Гърция го примамваше, с Гърция го и заплашваше. Ако не му слуша нарежданията демек, няма да го прати в Гърция. Знаех също, че откаже ли Михалис веднъж едно нещо, трудно се кандърдисваше. Парашкевов плъзна поглед край него като по предмет ненужен и досаден и цял в надежда се обърна към мен:

— Мите, сам ще се оправиш ли?… Няма да можеш — веднага си отговори той. — Хем да ги проследиш, хем да ги изпревариш…

— Ама защо е всичко туй бе, бай Коста? — разпалено викнах аз. — Ти се приготви всичките вкупом да посрещнеш, пък…

Парашкевов вдигна ръка да млъкна — не му трябваше съвет на него. Умълчахме се тримата край масата, пийнахме от виното и след малко Парашкевов замислено рече:

— Може би си прав, Митак… Може би сам да ги срещна на двора. Поред…

— Има кой да ме замести! — пресече го изведнъж Михалис. — Гълъбът, Мите! Куриерът!

Ей! — ухилих се аз. Как не се сетих?! Сечеше му пипето на Михалис в трудни моменти. И почнахме да се уговаряме двамата как още тая вечер ще взема куриера от него и тъй като на гарата бележка няма да мога да пиша, клечки ще слагам в капсулката на крачето му. Една клечица ако туря, жената сама е пристигнала, две ако са — повече хора има с нея. А пък гълъбът като долети, Михалис ще припне до Парашкевов. Бай Ставраки все ще го пусне за десет минути. За игра я взехме цялата работа. Парашкевов ни слушаше внимателно и недоверчиво, друго нещо пресмяташе на ум, но така се разбрахме нея вечер — че сам ще ходя да посрещам и гълъбът ще ни е връзката.

Като станах сутринта и си взех чантата за училище, минах през яхъра, натиках я в сеното заедно с фуражката, сложих куриера в пазвата си и запраших към гарата. Оная голяма банкнота Парашкевов я беше дал на мен — файтон да вземам и нещо за хапване да си купя, ако се наложи да чакам. И започна висенето. Не излезе то много проста работа. Да оставим, че се сакълдисах 7 7 Притесних се. от стоене, но на гарата все щъкат полицаи и като видят такъв като мен да се шляе, или го прогонят, или — не дай, Боже! — приберат го в гаровия си кауш. И аз хем влаковете следя, хем гледам да не им се набивам в очи. От трета страна обаче, и от файтонджиите се пазя. Не знам дали чичо Щерю няма да цъфне с файтона си, да ме види и да развали конспирацията. Разписанието научих наизуст. И позиция сгодна си намерих — да са ми под око пристигащите влакове. А през останалото време ту зад кипарисите се гуша в градинката отстрани гарата, ту оттатък коловозите ходя край навесите с въглища. Гълъбът взе да прималява и там го вадех да се разтуши, зрънца му носех в джоба, водица му давах.

Влакове пристигат, шарен свят слиза и се разотива, а жената от снимката или едър мъж с рижа коса няма и няма. Дойде обед, нагази следобедът. Като взе да мержелее въздухът, притесних се. Още малко да се свечери, и гълъбът няма да долети до Михалис, ще се обърка. Какво да правя? Проваля се планчето. Седнах и три думи написах на хартийка: „Няма. Мръква. Чакам.“ Сложих я в капсулката, зафучих гълъба в небето. Дано стигне до Михалис, пък той ще се сети за останалото и ще го отнесе на Парашкевов.