Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Четири или пет пъти произнесе името му, ама по различен начин, с различни извивки на гласа и потрепвания, сякаш ноти имаше пред себе си и по тях изпя малка тъжна песничка. Дори аз, серсеминът, разбрах в оня момент какво му казва тя чрез едното само именце. „Какво стана с тебе, Косик, какви мъки преживя в затвора, мили? — питаше го Калия. — И колко си остарял, колко си се запуснал, Косик! Защо? А помниш ли какви бяхме и как се обичахме?! Ще ми простиш ли, Косик, че те изоставих тогава и не дойдох досега при теб? Ето ме, връщам се същата… Прости ми, Косик!“ Това или нещо подобно съдържаше песничката, а той, с дългата целувка и превития гръб, само едно нещо отвръщаше: „Прощавам ти и отдавна съм ти простил!“

Неудобно ми стана да присъствам на тоя безмълвен разговор, дръпнах се в коридора, помамих с глава и Михалис да ги остави и не знам казаха ли си нещо друго с думи Калия и Парашкевов. В кухнята ние първи влязохме при Станев. Той се бе разположил, разкопчал се, хвърлил бомбето на масата и барабани по нея. Щом ме зърна, размаха пръст срещу мен.

— Ей, шпионче — вика, — мъдете ще ти откъсна!

На шега го казва, ама аз се изрепчих:

— Хайде да не се задавиш! — отвръщам. — Ще ги откъснеш!

Захили се мрачно Станев, мръдна катеричата опашка и златни зъби се видяха под нея. „Знам те аз, че си чужда подлога и с теб повече няма да се занимавам, иска да рече, ама ония двамцата като ми дойдат, те ще видят зор.“ Аз и без неговата закана се бях притеснил. Ясно беше, че само моята непохватност накрая го ядоса и заради мен гостуването започваше зле. Чудех се как да замажа грешката си.

Седнахме ние с Михалис на миндера, по-далеч от гостенина, и до последно цялата наша компания, ако може да се нарече тъй, си остана в кухнята. Тая кухня не приличаше на днешните кутийки по панелните блокове. Широко помещение беше и креват с пиринчени топки имаше в него, голям миндерлък, маса и столове, долапи цяла стена, високи до тавана, а най-видно място заемаше готварската печка за дърва и въглища. До нея сандък за горивото, тенекиена кутия за машите и ръжена, отгоре й висят лъжици и бъркалки, рафтове се точат настрани с чинии, купи и сахани. И още много празно място оставаше да се разтъпче човек, да се разходи напред-назад, ако поиска. Навремето хората главно в кухните живееха, по-удобно беше всичко да им е под ръка и Парашкевов не ни покани да се местим другаде, макар в къщата да имаше и гостна стая.

— Нарадвахме ли се? — накриво ги изгледа Станев, когато двамата с Калия се показаха на прага. На такъв въпрос отговор не се чака и малко по-кротко той продължи: — Хайде да не се караме, Коста, още от началото. Ще говорим, за всичко добре ще си поговорим, ама най-напред сложи нещо да хапнем, че съм прегладнял от пътуването. Допълнително се изнервям. И вино ако имаш, дай!

Домакинът обаче не побърза да изпълни нареждането му, дръпна стол и се настани в другия край на масата, а Калия като мушица приседна до нас на миндера.

— Яденето ми е скромно — рече Парашкевов, — но вино ще се намери. Само че много бързаш, Божидаре. И ти не си изневерил май на своите навици. Кажи ми защо идеш сам? Защо Стефан Къпинков не е с теб?

— Че защо да е с мен? — изръмжа Станев.

— Ами другарчета бяхте защото. Заедно побягнахте, викам си — заедно може и да сте се върнали — гласът на Парашкевов пресекна за миг и аз усетих, че тоя човек страшно се вълнува, но се крепи, гледа да не се издава.

Божидар Станев тежко впери очи в него и рече:

— Коста, щом ти питаш за нещо, значи го знаеш. Ако не знаеш нещо, ти въпроси не задаваш. Така ли е?

— Ами представи си — отвръща Парашкевов, — и в затвора пристигат новини. Някой път — направо от полицейското ведомство. Намерили трупа на Къпинков до линията, малко преди Одрин… Турската полиция уж съобщила. Вярно ли е?

— Сигурно са го намерили — съгласи се Станев. — Твърде много искаше да спечели от вършачки, ама го смля вършачката на живота.

Рошавите мустаци на гостенина трепнаха в нещо като усмивка на собствената му тъпа шега.

— Ти ли го уби? — хладно запита Парашкевов.

— Не съм го убивал! — отрече Божидар Станев. — Излезе да пуши на платформата, подхлъзнал се и паднал. Това е! Може и Калия да питаш…

— Не ме намесвай мен, Божо, моля те! — разприказва се тутакси жената. — Много добре знаеш, че пътувах в друг вагон, в спално купе, и представа си нямам какво сте вършили двамата през нощта. Сутринта ти ми каза — Къпинков е изчезнал. Само това! Не ме призовавай за свидетелка, защото…