Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Когато Калия заприказва, Парашкевов се свъси, сякаш нейните обяснения му бяха най-противни. Не се обърна към нея, никакъв знак не даде вярва ли й или не.

— Защо, Божо — попита със същия изтръпнал глас той, — защо тогава не ми откри, че тя ще заминава с теб? Ако знаех това, и в затвора нямаше да ида…

— Защото исках твоята кожа да спасявам, а не с интимните си дела да те занимавам — раздразни се Станев.

— Пак лъже! Пак лъже! — намеси се Калия. — Защото искаше да те отстрани, без теб да се измъкне! Защото иначе не давах с пръст да ме докосне, както много желаеше той зад гърба ти. А там, Косик, нямаше как… изнуди ме… Разбираш ли, сама останах и нямаше как…

— Млък, мръснице! — ревна Божидар Станев срещу нея и скочи да се разхожда из кухнята. — Абе, вие май забравихте двамата, че преди ти, Коста, да видиш на това лице дупето, ние с него бяхме разучили всичките шеги на амура. Че първом моя любовница беше тя! И че аз ти я отстъпих за временно ползване, както ти отстъпвах старите си длъжности в банката. Между нас двамата, господин Парашкевов, ти втори си се родил. И такъв ще си умреш! Ама ти преигра, влюби се в котенцето като истински тъп провинциалист. Годеница своя реши да го правиш. И по тоя начин значи — завинаги да ми го отмъкнеш. Че това беше подло, приятелю драги! Недостойно беше! Но аз си мълчах. Благородно си траех. Само че ти знаеш, Коста — своето аз лесно не давам, вземам си го, където и да е то. Голяма работа станала! Взех я аз Калия като малка курвичка, връщам ти я зряла, изпечена. Ако помислиш честно — с придобивки ти я връщам. Това ще ти е премията от сделката! Но като приятел пак те предупреждавам — щом обърнех глава в чужбина, кръшваше с някой кавалер. Бърза е като вдовица на одър. И аз понякога я наказвах, но блага душа — прощавах й. Нали от момиченце съм я отгледал! Но ти сам си прецени — не те задължавам да я вземаш. Ако пак не си решил да увенчаеш с рога олисялата си главица…

Когато Станев кресна на Калия, тя така замря от уплаха, че не беше трудно да се сети човек — запознавала се бе с шамарите му. После, докато говореше той, жената извади кърпичка и попи очите си — не видях сълза ли отрони или се правеше, че плаче. Парашкевов бе опрял лакти на масата, свил се, жалък, посивял, сякаш думите на предишния му приятел го бяха затрупали като с камъни и той се готвеше да издъхва. Няма какво да ти разправям, как се бях сащисал от чутото. Хвърлих едно око към Михалис — гледам го, че трие припряно длани. Помислих си, да не вземе я пистолет да измъкне, я нещо друго и да се нахвърли върху Станев. И за да го освестя, протегнах се през скута на Калия, хванах му ръцете.

Тримата възрастни се бяха утишили за малко, само Божидар Станев кръстосваше напред-назад из кухнята като някой подвижен гардероб и щом стигнеше средата, една дъска жално простенваше под тежестта му. Тоя човек, ако го ненавиждах досега — как да кажа? — теоретически, вече взех и истински да го намразвам. И не защото бях проумял кой от тях тримата колко лъже останалите. Ами главно заради обноските му с Калия. Абе, не може на една жена, каквато и да е тя, тъй да й говориш в лицето. Като към парцал се държеше той, като към счупен предмет, дето го харизваш на вехтошарите. Сякаш ни уши имаше тя да чуе, ни уста да се отбрани. А пък хубава беше, мама му стара, поне пред хубостта й да беше отстъпил малко. Ама не — върви той като глиган през царевица, кърши, ломи, нищо не пожалва! И вече ми стана ясно защо Парашкевов искаше да го види мъртъв, че и мен приканваше в убийството. Ама пак не си бях направил сметката докрай.

— Върви си, Божидаре — изведнъж се обади Парашкевов. — Каквото било — било! Ако Калия иска, ще остане с мен.

— Какво? Да си вървя ли? — врътна се Станев на пета, защото думите на домакина го бяха сварили в гръб. — Ти луд ли си бе?! Да не мислиш, че тайно съм влязъл в страната, с чужд паспорт, с бръсната глава — удари се той по кратуната, — само за да ти доведа любовница? Абе, ти с някоя сводница ме бъркаш! Кажи къде си дянал парите и не ме бави!

— Какви пари? — унило попита Парашкевов.

— Общите! — яростно рече Станев и стовари туловището си на стола.

— Общите пари, както ги наричаш неправилно, съм превел в банки и на сметки по твое нареждане — каза Парашкевов. — Сантим не мина без твоето око.

— Аз тия сметки ги бях наизустил по-добре от кръщелното си име. Само два милиона имаше в тях! Къде са останалите три?

— Два милиона… Три милиона… — като отвеян повтори Парашкевов. — Аз един франк не съм присвоил и не съм изхарчил за себе си. А ги излежах всичките общи пари. Пет милиона — пет години, по календар.