Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Измучах аз диво и невъздържано и закрещях: „Майчице! Михо! Помощ!“ Станев също реве: „А-а! Шпионче! Казах ли ти! Откъсвам ти мъдете…“ До тук помня думи — и мои, и негови. И още два-три мига след туй лицето му няма да забравя. Весело и свирепо едновременно. Червено, ухилено, яростно — като че моята мъка най-велика сладост му докарваше. Завъртя ме той из кухнята като перце, летя аз до него сякаш валс танцуваме, плета крака, размахвам ръце и умирам, защото той не пуща топките. Не знам колко пъти обиколихме стаята, а аз жумя, рев кънти из раззинатата ми уста, черни и червени кръгове бързо взеха да се редуват пред мен и може би след секунда щях да припадна или съвсем да свърша, ако кокалчетата на пръстите не докоснаха случайно задния ми джоб. И усетиха те там нещо твърдо — бръснача…

Разправял съм ти аз за тоя бръснач — от чичо Иван го бях присвоил. С него срязах навремето доматите на Парашкевов. От дете си го носех редовно в задния джоб и толкова пъти съм си играл с него, че факир бях станал. Докато мигнеш — вадя го и му отварям острието. Но тоя път, в менгемето на Станев, главата ми нищо не можеше да реши и разпореди за свършване. Пръстите сами набараха бръснача, сами го измъкнаха от джоба и сами го оголиха отзад, а после десницата ми сама, ненадейно за Станев, посегна два пъти към лицето му.

Виж — това моята глава направи: преброи, че точно два пъти замахнах срещу другия човек. Същия миг в мен удари струя като от пожарникарски маркуч: напълни зиналата ми уста, нахлу в гърлото, задъни ми дробовете. И аз се строполих на пода, притиснат от тялото на гостенина. Задушавах се, не можех да дишам от нагълтаната кръв. Мазна беше тя като топена лой и вонеше на пикоч и сяра, сякаш бях пил от кръвта на дявола…

Изтръгнах се аз с последни сили изпод тежестта и така, застанал на четири крака, от ужас, погнуса и нетърпима болка веднага повърнах над трупа. Нямах сили дори да се отместя и бълвочът ми се смеси с изтичащата още кръв на убития. И като повърнах, слаба светлинка влезе под клепачите ми — можах да видя вече какво съм сторил. Единият удар бе прерязал голямата артерия отстрани гърлото, другият пресичаше образа му, а като плъзнах очите си още нагоре, видях, че в жълтата глава на Божидар Станев е забит ръженът за печката. Тоя ръжен беше стоманена пръчка, извита накрая като клюн на орел, и сега клюнът беше хлътнал докрай в черепа на бившия банкер. Малки петънца кръв бяха избили край острието и сива кашица от мозъка…

Сърцето, а не умът ми разбра какво е станало и бавно прошарих стаята с поглед. Нямаше го тоя, дето го търсех, и аз извих глава назад като куче. До вратата, изпънат като струна, по-блед от мъртвеца, стоеше Михалис. Притиска ръцете си до бедрата като подплашен войник пред някой фелдфебел, опрял очи в долапите, не мърда, само устните му леко пошавват. И аз запълзях към него на четири крака, не ми дойде на ум въобще да се изправя, а и много още ме болеше. Целият бях в кръв — кръв, лиги и повърнато се точеха от мордата ми и такъв, като някой мръсен и хищен звяр, се повлякох към приятеля си. И като му прегърнах коленете, издъднах с глас, непознат на мен: „Михо-о!“ Нищо повече не измъкнах от себе си, а доста неща исках да му река. Защо, как станахме убийци, Михо?! И как ще погледнем сега майките си в очите?! В затвора ще изгнием! Свърши ни животецът! Прошка искам от теб и ти благодаря, че ме спаси и ръцете си изцапа. Завинаги… Завинаги…

Никога по-късно не казах на Михалис тия неща така, както напираха в мен тогава. Минутата беше минала. Ама в тая минута думи не ми идеха, само стискам нозете му и усещам как той се разтреперва. От устата му тръгнаха, изглежда, тия тръпки и цял го обхванаха, тресе се като трепетлика, едва го удържам… След това ми разправи Михалис, че докато аз съм се мятал в ръцете на Станев, докато съм крещял и стенал, грабнал той ръжена и халосал насилника по кратуната. Халосал го кажи-речи в същата секунда, когато и моят бръснач минавал през гърлото му…

Оттук насетне, да ти кажа, доста време ми се губи. Въобще не помня как са завили трупа на Станев с чергите и къде са го скрили, кога са чистили плисналата кръв и са подреждали бъркотията, кой е запалил печката, стоплил е вода, мил ме е и преобличал с прани дрехи на Парашкевов. Следващото, дето виждам по-ясно, е, че седим двамата с Михалис на миндера и Калия е между нас, прегърнала ни е и притиска главите ни към гърдите си. И говори: „Стига, момчета! Всичко свърши, момчета! Опомнете се! Така било писано…“ И прочие. Държи ни меко и силно, люлее ни насам-натам като майка пеленаче, утешава ни. И дали от нейните думи, дали от топлата женска гърда — взех да се ококорвам. Макар до тоя момент да се бях отпуснал като дрипел, стегнах се, изведнъж ми блесна, че и жената е с нас, а щом е така, убийството трябва да скрием по всякакъв начин. Ако се налага, в миша дупка да се наврем с Михалис, но лесно да не се даваме ни на полиция, ни на някой друг.