Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Парашкевов е дебнал отстрани кога ще се съвземем, веднага налива неговия чай от маточина и вика:

— Момчета, добре ли сте вече? Пийте бързо чайчето, защото много работа имаме до разсъмване. Знам къде ще денем покойника, но най-напред ни трябват кон и каруца. Ако не можем сами да си осигурим тайно, и верен каруцар трябва да намерим. Мислете!

Нямаше какво да мисля, веднага се сетих за чичо Щерю. Казах го.

— Добре — съгласи се Парашкевов. — Да вървим у вас!

— Ама аз сам…

— Не! — сопна се той. — Двамата ще идем — за теб по-хубаво!

Тръгнахме по нощните улици. Когато времето беше топло, чичо Щерю обичаше да спи в сеното, при коня. Леговище си беше стъкмил, най-харно там си почивал, а и да не буди домашните излишно, като се връща късно от гарата. Молех се на Бога там да го намеря, да не разбутам цялата къща. Отваряме портичката, тулим се в сенките към яхъра и ох, късмет! — чичо спи в полога си. Запалих фенера, бутам го лекичко:

— Чичо! Чичо! Стани да ми помогнеш!

Отвори той очи и взе да ме хока:

— Къде ходиш бе, хаймана?! Майка ти сред нощ си легна. Акъла ще й изкараш — цяла вечер те е търсила!

— Всичко ще ти обясня — викам, — но моля те, ставай да впрягаш файтона!

— Ти полудя ли бе?! — съвсем се разсъни чичо.

— Налага се, господин Попов. Голяма беля стана… — изникна Парашкевов от тъмното.

— А-а, и ти ли си тук, пергишино?! — Чичо не бе очаквал и друг някой да има с мен. — Ти ли изюдваш момчето да не се прибира у дома?!

— Не е време сега да се разправяме — с досада рече Парашкевов. — И няма какво да го усуквам — Митко уби човек.

— Кой? Лъжеш! — подскочи чичо Щерю и се обърна към мен: — Лъже ли бе, Димитре?

Аз мълчах, извърнал глава настрани. И чичо я изправи с як каруцарски шамар.

— Кого бе? Кого бе? Боже, Боже, Боже, Боже!… — завайка се той.

— Стига! Спрете! — Парашкевов го хвана за раменете и го разтърси. — Не проваляйте момчето! Впрягайте — трябва да скрием трупа!

— Да го скрием?! — ошашави се чичо. — Ами няма ли да се разбере? Че и аз с вас…

— Няма кой да го издаде Митко. Не се бойте! — твърдо рече Парашкевов. — На първо време той ще замине — докато се разсее случаят!

Въобще не бях мислил какво точно ще правя, след като прерязах гърлото на Станев. Излезе, че Парашкевов вече е решил. Ама къде ще замина, за колко време? Погледнах го объркано, но той нямаше намерение да обяснява.

— Кога ще заминава? — попита вместо мен чичо.

— Незабавно! — пак вместо мен отвърна Парашкевов.

— Ами с майка си няма ли да се прости?

— Не! — каза Парашкевов. — Сцени сега не искам! И минута няма за губене. Вие, господин Попов, ще й кажете после. Полечка, внимателно, да не я подплашите изведнъж.

— Ах, мамицата му! — мръсно изпсува чичо. — Много й се струпа на тая жена! Няма да го понесе… — И отиде да отвързва коня.

Като споменаха мама, сърцето ми хлопна. Досегна ме предишният ужас, от мига след убийството, но тоя път смесен с голям срам и неудобство. Какво щях да река на мама? Как щях да се оправдавам? Ама и как да тръгна, без да й се обадя? Като на кръст ме разпнаха тия въпроси: единият — насам, другият — на инак, и не знам какво сам щях да правя с тях. Като чух обаче Парашкевов да казва „не!“, падна ми товарът. Друг беше решил вместо мен, друг поемаше греха да не се сбогувам с майка си, а аз самият излизах чистичък някак си — ни лук ял, ни лук мирисал… И се втурнах да отварям вратата на обора.

Като се качвахме на файтона, стори ми се, че някой мръдна в сянката на къщата. Кой беше? Човек ли беше? Мама или баба Ана? Ама защо не ни повика, ако е била някоя от тях? Може би е подслушала разговора с чичо и я е дострашало? Така ли бе? Или ми се е привидяло? Късно беше вече да питам и невъзможно да се връщаме. Разроших коси, подложих лицето си на вятъра — поне малко да се разведря…

Чичо Щерю прекара файтона досами портата на Парашкевов. Оказа се, че трупът е натикан в кухненския долап, завит с черги и овързан с въже като денк. Няма да ти казвам какво говори чичо и какво разпитва, като срещна Калия и Михалис в къщата и като разбра, че приятелят ми е вторият убиец. Кипеше от яд към Парашкевов, побеснял беше, ама разбираше, че няма къде да мърда, щом се е хванал веднъж с нас. Уловихме въжетата на денка — ние с чичо от едната страна, другите двама — от другата, примъкнахме го до файтона. И тук Парашкевов нареди да се върнем с Михалис в къщата и никъде да не шаваме. Те с чичо щели да се погрижат за мъртвеца. Къде ще го крият — не каза.

Заминаха те, прибрахме се ние, седим, чакаме и по едно време Калия вика: