Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Чичо Щерю също тръгна с нас. Като стигнахме до файтона, той изведнъж се обърна, сграбчи ме, провеси глава на рамото ми и тежко изхълца. Притисна ме, притисна ме, пък ме тикна настрани, скочи на капрата и така шибна коня с камшика, че животното побягна като жигосано. Изтрополя файтонът, изчезна и чичо, без дума да ми рече за последен съвет.

И поехме с Михалис пътя си. Като наближихме къщата му, питам:

— Няма ли да се обадиш на вашите?

Той помълча минута-две и вика:

— Баща ми ще ме убие.

И се разплака — за пръв път го виждах да реве. Върви и плаче, плаче и върви, а аз си трая, поизостанах дори с две крачки — на воля да се облекчи. И лека-полека — мина му. Града напуснахме по тъмно. Развиделяването ни посрещна чак в Мало Конаре.

Пешком вървяхме — къде по шосето, къде през кърищата. Преди обед още стигнахме средата между Пазарджик и Пловдив. На това място, на няколкостотин метра от пътя, има могила и паметник отгоре й. Казват, че тук за последен път се сблъскали турците и руските войски, когато ни освобождавали, и от тая точка нататък Сюлейман паша само бягал. И ние, детски ни още умът, отбихме се да разгледаме паметника. Безлюдно, тихо, запуснато. Носехме си шише с вода, изпили я бяхме и Михалис вика:

— Щом има паметник, и чешмичка са направили. Ще ида да потърся.

— Иди — отвръщам. — Ще те почакам. — И седнах на прегорялата трева.

А беше едно време — райско! Меко, слънчево, въздухът — прозирен, природата притихнала кротко и сладостно: свършила си работата достойно през лятото и се готви за зимен сън. Седя аз на склона на могилата, гледам насреща Родопите на една крачка, наляво мержелеят пловдивските тепета, а надясно Пазарджик се стопил, изчезнал вече зад хоризонта. И оная мъка, която улови Михалис в движение, мен тук ме настигна. Няма я вече майчицата ти! — изхлипа сърцето ми. — Няма я и няма да я видиш! И такава злоба ме хвана към Парашкевов, такъв гняв — че с две ръце бих го разкъсал. Ако не беше той, викам си, да ме спре, щях поне сбогом да си взема с мама!

Знаеш ли, и в най-искрена скръб подлата човешка природа не дреме, все ще изпълзи до мозъка тя — може би да ти донесе поне малко облекчение. Защо го казвам това? Защото като можех да се простя с мама, а ме беше срам — скрих се зад Парашкевов. А кога остана тя далеч — пак на него струпах вината. Такава беше несъзнателната ми подлост. Ама може би човекът по начало е замислен тъй. Защото ако честно и право поема пред себе си всички свои вини и грехове, и два дена няма да издържи. Сърцето му ще се пръсне! Виж ме на̀ — пак подлост измислих, сега пък човешкият род ми е крив…

Подъл бях, убиец бях, беглец мизерен бях, но душата ми се късаше от мъка. Недостоен излязох за майчицата си, не заслужавах и тая блага земя край мен да ми разкрива хубостта си, и кръвта не заслужавах на войниците, дето я бяха лели на това място, че уж и аз да бъда свободен… И изведнъж, за един миг почувствах колко съм самичък. Коравата земя под мен, високото небе над главата ми — и аз по средата сам и самотен! Ама защо стана тъй, като не го бях искал?! И една сълза полечка се плъзна покрай носа ми.

Няколко минути трая тая слабост — докато Михалис не ме повика от подножието на могилата. Вдигаше в ръката си пълното шише с вода. Като слязох, не му казах какво съм мислил горе. И ободрени от почивката, пак хванахме пътя за Пловдив…

Тук май трябва да спра. Дотук свършва тая история. А как се добрахме с Михалис до Гърция и какво правихме там, е друго нещо и отделно иде да се разправя. Ако рече Господ и ако не съм ти омръзнал, може и това да чуеш…

Има обаче една опашка, която е по-добре сега да отрежа. Много години минаха от бягството ни. По много места се пилях. Нито близките ми знаеха къде съм, нито аз смеех да се обадя. Падна коричката от тая рана, само белег остана, който рядко ме наболяваше. Но дойде време, изтече давност за първото мое престъпление, както сам си правех сметката, и други причини имаше — върнах се в България. Най-напред отидох в Пазарджик. Само чичо Щерю беше останал жив. Първо починала мама — три години след като съм изчезнал. Очите си изплакала, рак я покосил. След нея баба Ана, чичо Иван… Иначе родът се беше нароил — двете стринки живи, братовчедките изпоженени, внучета се родили. Отидох на гробището, постоях като бито куче пред маминия гроб, върнах се. У чичо Щерю сложили трапеза за обед, с ракия почнахме. Той едва навдига чашката — остарял, грохнал, смалил се. Обаче всичко помни. И ми разказа, което не знаех.