Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Известно ти е сигурно, че край Пловдив има няколко български села, но с католишка вяра, три-четири века откакто са я приели. В самия град се разполагаше католишка махала — и хубава църква имат. Та може би, мисля си, покрай мисионерите-италианци тия хора са се приучили жаби и костенурки да ядат. А заедно с католиците опитали и местните православни — харесало им.

Че като се почнало — безплатно месо ти дава природата. Край Пловдив жаба и костенурка да не се родиш. Намират те безпогрешно, смъкват ти кожицата или корубата и мигом те изядат. По други български краища да речеш, че жаба се яде — у-у-у, ще те бият. Гнус ги е хората да погледнат жаба, камо ли в уста да я сложат. А пловдивчанинът обратно — мре за препържени жабешки бутчета и само като му споменеш, почва да си преглъща слюнката. Водни пъдпъдъци ги нарича. Но всичко опоска тая пущина пловдивска — костенурка за дамазлък не остави. И жабите са на привършване. Забелязах аз тогава обаче, че населението не купува костенурки на дребно, по къщите не се приготовляват. Ако искаш с костенурче да се облажиш, в кръчма трябва да идеш, такива като Тумбата са им майсторите…

Върнахме се ние, наслагахме мезето в кошове.

— Ще ги миете — извади маркуч Тумбата. — Хайде, не се туткайте, че ще ги колим.

Почнахме работа, но все поглеждаме към пътя — не се ли задават овце някакви и каракачани. По едно време Михалис пита:

— Абе, Мите, как се коли това животно? То ни глава, ни нога му се показва. Да не би пък с чук да ги разбиват?

— Ще видим — викам и нещо предварително ми се свива под лъжичката.

Измихме ги, завлякохме един кош в барачката, до тенекиената маса.

— Дай да ви покажа — нарежда Тумбата. — Ще им режете главите и ще ги нареждате в казана, че доста има да врат.

Знаеш какво прави костенурката, като усети враг — гуши глава в черупката, прибира си крачетата. Това й е цялата защита, ама й стига пред обикновения звяр. Не обаче и пред човешкия. Извади една кука Тумбата, бръкна, закачи с острия връх главицата, измъкна я навън. И преряза шията.

— Ей тъй — обяснява. — Единият от вас с куката, другият с ножа — и дръжте с ръка черупката на жълвата, по-лесно ще измичате главата. Я дай да ви видя! — И ми подава ножа.

Потекла бе кръв гъста и черна — не съм виждал такава у друга твар. Плисна по ламарината, събра се в струйка и кап, кап — закапа от улея в една кофа.

Сърцето ми се забави, после хлопна силно и усетих, че прежълтявам.

— Не мога — викам. — Прилошава ми от кръв.

— Какво? Не можеш? — захили се бузестият. — Па къде Костилката е намерил да ми праща такава госпойца! Ти чувал ли си колко е полезна тая кръв? Охтичави я пият, кьопави я пият — всички ги вдига на нозе. И на патката помага. Да знаех как да я запазя от вмирисване, търговия щях да въртя с нея, ей! Пари щях да натрупам! Я виж!

Тумбата подложи ръка под улея и събра пет-шест капки. Олиза шепата си с морав език и джуките му се окървавиха.

— Де, опитай, де! — подкани ме той.

Не отговорих и не знам как съм гледал, но кръчмарят изведнъж побесня.

— Ти какъв се мислиш бе?! — разкряска се той. — Мурафети ще ми продаваш! Я не се офлянквай, че няма тебе да чакам! Като те шамаросам веднъж, ще видиш прилошаване. Ако не щете да работите, вдигайте си дърмите! Одма! — И в потвърждение, че заканата му е сериозна, Тумбата срита навитите черги под масата.

Погледнахме се с Михалис — къде да ходим?

— Давай, Мите — тихо ми рече той и сербез-сербез се опули на мъжа: — Ти, байно, снощи не ни отговори: оттук ли минават каракачаните!

— Че оттук, къде другаде! — обидено изпухтя Тумбата. — Като напълните казана, дървата са на двора. Викнете ме да запалим огъня. — И се бухна във вратата към кръчмата.

Почнахме двамата. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Михалис забие куката в главата, аз прережа шията. Сто ли, двеста ли костенурки заклахме до обяд. Обръгнахме уж. Идва по някое време Тумбата да ни нагледа.

— Можело значи, а? — омекнал вече. — Измийте се, та да хапнем оттатък.

Сядаме на масата, а той пак костенурки носи. Подбрал повечко яйца — то яйцата й са най-хубавото на костенурката.

— А, не! — върти глава Михалис. — Ти друго нямаш ли за ядене?

— Нямам — отвръща кръчмарят. — Това ми е само гозбата. Тук не е Париж, а Кючюк Париж. Аз всеки ден садѐ жълви ям и виж какъв съм кръвен — сочи той напращелите си бузи.

— Ще мръднем нещо друго да си купим — каза Михалис.

— Вие си знаете. Мърдайте, ама глей да не се намърдате на някой стражар в ръчичките.