Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Не ни мисли — прави се на куражлия приятелят ми. — Само че… такова… ще имаш ли да ни развалиш?

— Да ви разваля ли? Едри каймета носите! Че вие сте били богаташи бе — подигра се Тумбата.

— Не сме, ама така се случи — рече Михалис и взе да си бърка по джобовете.

Тук бръкне, там пипне, не му се ще всичките пари да вади, докато най-сетне измъкна пет лири. Като ги видя, кръчмарят хвърли вилицата и отиде до тезгяха за очила.

— Да не са фалшиви, ей! — рече той след обстойно проучване.

— Не са! Иди да провериш в банка — отвърна нахакано Михалис, но и леко трепна. За пръв път си помислихме двамата в тоя миг, че Парашкевов може да ни е дал фалшиви лири. То всичко негово излезе измамно, защо пък парите му да са истински. Но не беше така, напразно го заподозряхме човека. До грош ги изхарчихме сетне тия лири и нийде не се показа да са фалшиви.

— В коя банка да ида, на Костилката ли? — насмешлив човек беше Тумбата. Помая се, почуди се, пък се реши: — Лондонския курс не го знам — вика, — ще ви ги обменя по филибелийския.

Отвори чекмеджето и не ни измами много, защото друго планче му беше хрумнало.

Взехме си тогава по една баничка от млекарницата наблизо. Вечерта, като си тръгна и последният пиянгур, развихме чергите, мушнахме се под масата. Тоя ден бях каталясал от работа и бързо се унесох, но май много не съм спал. Присъни ми се сън страшен и противен. Лежа по гръб, но ми тежко, задъхвам се и както барам с ръце, усещам нещо твърдо над себе си. Опипвам, гледам и изведнъж разбирам, че гигантска костенурка се е проснала върху мен — притиска ме с гръдната си кост от нозете до брадата. Измъкнала змийската си глава от черупката и преживя като крава. Не ме поглежда, но от устата й капе кръв върху ми, облива ме, задавя ме и ме задушава, а аз не знам дали от друга жертва на костенурката е тая кръв, или и моя се е проляла, и мен ме е захапала. Не ме боли, а само въздух не ми достига, ще ми смачка дробовете — от зор заритах с крака, забутах я и ето че взех да я отлепям от себе си, издигам я, издигам я, на длан я държа вече — смалило се е страшилището, на обикновена костенурка е станало, маха с четирите си крака безпомощно във въздуха. И както я гледам на една ръка от мен, дръпнах се като попарен — на паяк се превърнала костенурката, само тънката люспеста шия на паяка си е пак костенурча — кръгла главица се крепи на нея, гола като яйце, като с бръснач избръсната, очи се различават, нос човешки, черти познати сякаш, виждани от мен…

Изкрещях ужасѐн и сам се събудих от вика си. Михалис спи непробудно. Бутнах го: „Михо! Михо!“ — тъй се бях изплашил, че човешки глас исках да чуя. Изсумтя той и се обърна настрани. Не бяхме спали заедно с него и не знаех, че такъв тежък сън има. С топ не можеш го събуди. Сръгах го пак в гърба — напразно. И го оставих, размислих се. Сън вече не ме лови. От оня ден насам всичко взех да си представям едно по едно. Чакането на гарата, гълъба, нощните гости и циците на Калия, шептенето на Парашкевов в мазето и разправията, убийството с всичките му подробности, чичо Щерю с файтона, пристигането ни в Пловдив, предишния ден с коленето на костенурките.

И все по-тежко ми става, и все по̀ не мога се търпя, наврян в тъмната дупка. Казах ти, че масата бе облицована с ламарина, ама през шевовете прониква кръв и дървото цялото прогизнало. Вони на леш и влечуго навсякъде, пещта под казана неизстинала и от жега не се седи, ако вдигна глава, ще я тресна в ниския таван на масата — тясно, душно и жежко, сякаш жив се бях набутал в ада. Защо стана тъй? Защо?

А мозъкът ми не спира да реди шарени картинки и като се залови за една, като взе да я нищи с милиардите си клетчици — не ще и не ще да я остави. И изведнъж видя и разбра нещо, дето цял ден смътно го долавях с кожата си. Ами че двамата с Михалис вършехме с костенурките същото, дето вече го бяхме сторили с Божидар Станев! Той с куката в главата, аз с острието през гърлото. Той с куката в главата, аз с острието през гърлото…

Разтреперих се от страх, казвам ти, както друг път не бях треперил, дори над трупа на Станев. Взе Господ да ни наказва, рекох си. Два дни само ни остави на спокойствие и почна наказанието. Душиците ще ни извади! Дотам ни докара значи, че сме принудени да повтаряме онова, от което бягаме. Стотици пъти днес, утре още толкова и кой знае колко ще стоим в чистилището на Тумбата. Едното уж дребно нещо, уж безсловесна твар обезглавяваме, а като увеличиш малко картинката, подобни движения вършим и подобна кръв проливаме като при едрото. И дълбоко нейде, в сърцевината си двете се препокриват. Тъй е решил Господ да ни мъчи за начало, викам си: в хиляда ситни късчета да се оглежда големият наш грях — и все да ни е пред очите, и все в него да затъваме.