Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Какво, какво? — викнах аз, защото нищо не схванах от бръщолевенето. Ония мастики в корема ми не мируват и леко замазват вече и образи, и звуци.

— Направо от Великденските острови пристигна — повтаря келнерът. — Вкус превъзходен, аромат омайващ! Супичка — пръстите си да оближеш! За изискани дами и господа, скъпи домнуле, само за хора като вас. От сърце препоръчвам!

— Супа ли? Каква супа? — троснато питам аз.

— От костенурка, домнуле Попеску. От великденска костенурка! Инак колкото човек голяма…

Ама не можа да доизрече, защото папката вече летеше към сурата му. Праснах го, счупена чаша дрънна на пода, а аз скочих и се разкрещях:

— Какво ми пробутваш ти бе, тиквенико! Туй да не ти е кръчмата на Тумбата?! Жълва колкото мен — дето с тия ръце съм я ловил. Ако ще да е великденска, ако ще да е коледна — на краставичар краставици ли ще продаваш?! — И перя ръце, гърча пръсти — показвам как съм се борил в съня си с голямата костенурка, ама на хората се струва, че ще хвана да удуша келнера.

— Ах, Митика! Успокой се, Митика! — рипна Моника да ме прегръща и върне на стола.

Тутакси притича и оберът:

— Прощавайте, домнуле Попеску! Хиляди извинения, домнуле Попеску! Как можа да се случи! Как можа точно с вас да се случи?! — И веднага разкара първия келнер, друг измъкна да ни обслужва. Инструктиран вече костенурки да не предлага.

Ама Моника умна колкото две графини. Знаеш ли какво разправи на обера? Домнул Попеску, вика, е голям любител на природата и неин защитник. А най-върла слабост са му костенурките от Великденските острови. Борба се бори той за тях с ловци, пирати и всякакви чревоугодници. А като чу, че и в „Лидо“ са взели да ги ядат, като гавра над идеите си го прие. Цяло издевателство над личността му! С една дума, по идейни причини стана инцидентът и заради милосърдието на домнул Попеску.

— О, разбирам, разбирам! — ломоти оберът. — Домнул Попеску е хуманист! Домнул Попеску е човек на изтънчените идеи! А идеите всичко оправдават! В негова чест обещавам тая вечер в „Лидо“ костенурча супа да не се сервира…

И пак се извинява, и пак поклони ми предава от целия персонал. Слушах го аз снизходително, омаян от мастиката, но се сещах, че заради парите ми са всички тия мазни думи. А иначе знаеш ли какво си мислеше тоя обер, видял и две, и двеста в занаята си? Ах, гиди, мошенико проклети! Ах, гиди, хърцоино недодялан! Не деликатесна супа трябва да ти дават на теб, ами мамалига недоварена и най-много едно сурово яйце да ти чукнат отгоре!

Така си думаше той наум или нещо подобно, а аз отгатвах мислите му и ми стана тъжно за мене си. И за келнера ми стана тъжно. Ама не, че съм го ударил, ама не, че ще го накажат, глобят, а можеше и да го изгонят. Тъжно ми стана, че не знаеше той по какви причини се оскърбих и кипнах. Не знаеше за кръчмата на Тумбата, за смрадливото ми място под масата, за другите мои мъки, за гигантската костенурка, дето ми се присънваше не веднъж и дваж… И може би грешах, ама с пиянската си глава мислех тогава в „Лидо“, че ако келнерът научи патилата ми, напълно ще ме оправдае. И се зарекох да го намеря, всичко да му обясня. Това обаче е друга история…

Тоя ден беше белязан от сутринта. Май на 4 октомври се случи. Рано-рано край кръчмата спря лека кола — голяма, черна. С Михалис изтръпнахме. Стори ни се полицейска. От колата обаче излезе жена с докторска чанта в ръката и се качи нейде нагоре. Не съм ти казвал, че кръчмата на Тумбата бе на партера в неизмазана сграда, два етажа имаше над нея. Хора живееха там, семейства и не знам как траеха пияндетата под себе си. Та отиде жената към етажите, а ние се присламчихме при колата. В ония години автомобил рядко се мяркаше и не беше чудно, като спре, зяпачи да се навъртят, да го разглеждат. Усукахме се и ние с Михалис — шофьор стои на кормилото и чака. Взехме да го разпитваме каква е колата, па колко вдига, дали пътницата, дето слезе, е собственичката.

— А, това е акушерката Сербезова — вика. — Горе има бременна и се кани да ражда. Бащата нае автомобила за цял ден. Ако трябва, и доктор ще докарам.

— Тъй ли! — отдъхнахме си двамата. Черпим човека с цигара, симпатичен ни стана след тия думи, питаме го не ще ли да се подкрепи с костенурка от снощи.

— Па донесете — съгласи се той. — Авантата е чиста печалба.

Като се дръпнахме, Михалис казва:

— Мите, на късмет е, да знаеш. Ако се роди бебе, и ние ще се родим.

— Ха̀ да видим — поемам аз приказката, като че ли правим облог със съдбата. — Ако се роди днес бебе — добре. Ако не стане днеска работата — и ние двамата ни ще се чуем, ни ще се видим повече. Ще се затрием.