Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Точно това искам да река — продължи Михалис, — но в тоя момент други хора наизлязоха по улицата и те ги скриха от очите ми да видя сбиха ли се двамата или не.

— Тъй ли? Ами ти, Димитраки, какво видя?

— Ни-ни-ни-що — закаканизах аз. — През е-е-един стобор гле-да-дах…

— Какво гледаше?

— Едно ку-ку-ку-ку-че! — изстрелях най-сетне думата.

— Абе, ти само с кучета ли се занимаваш? Ще те подплаши някое пак — съвсем ще онемееш! — кресна тоя път ядосано началникът.

— Та-а-така е… — разперих аз безпомощно ръце.

— Благородни младежи — вятър! — укорно каза началникът на Спиридонис.

— Тъй ги представиха в махалата — оправда се стражарят. — Де да ги знам. Не ми се видят тукашни.

И сигурно за да изпревари тая нова нишка, подметната от Спиридонис, приятелят ми избърза:

— Та исках да река, господин началник, че си говорехме по свои работи — а то с Димитраки бавно става, и идехме при вас да се оплачем.

— При мен? Да се оплачете? — изуми се полицаят. — За какво?

— Обраха ни! — тежко изпъхтя Михалис.

— Къде? Кой ви обра? В града ли?

— Не в града — почна Михалис да размотава подготвената наша измислица. — Ама най-напред да ви кажа кои сме и къде живеем. От Солун сме. Тая година аз завърших Солунската гимназия. Но нали знаете, че за интелигентни хора у нас работа трудно се намира — свободен съм още. И реших да посетя Света Гора — манастирите да разгледам, на Бога да се помоля да ме подкрепи в живота. Спестил бях малко пари — и нашите прибавиха. Забрах Димитраки за другар. Той помага на вуйчо си в Солун, в една налбантница. Иначе от село се знаем, защото и двамата сме родом от едно солунско село…

Тѐ тук Михалис замени една лъжа с друга. За никакъв вуйчо не се бяхме уговаряли, ами и аз трябваше да съм бил ученик в Солунската гимназия. Как обаче с моето заекване да ме сложи на такова просветено място. Прати ме в налбантницата набързо — конски копита да стържа и с воловете да се надмучавам…

— Ясно, ясно! — вика началникът. — И как от Света Гора се озовахте в Драма?

— Ами решихме — медено говори Михалис — да отскочим и насам. Серес да разгледаме, Драма, Кавала, до Тасос да идем. Кога друг път ще ни се случи да дойдем по тия краища. Пътешествие от любознателност, един вид, и с патриотична цел. Ама тук ни обраха…

— Ясно, ясно! И кога се случи туй?

— Оня ден. Но докато се съвземем, докато дойдем до тук — мина един ден…

— И на кое място? Кое село беше наблизо?

— Имена на села не помня — вдига рамене Михалис, — но край пътя имаше горичка. От горичката излязоха неколцина — обраха ни. И пак в горичката влязоха.

— Ясно, ясно! Знам къде е — взе да отгатва началникът. — Туй е била шайката на Караканьоти! — обърна се той към стражаря и писаря. — Ех, момчета, да бяхме знаяли един ден да се забавите, нямаше да ви се случи такава беля. И какво ви взеха?

— Английската ми раничка задигнаха! — едва не проплака Михалис. — Татко нова ми я подари за завършването. С дебели ремъци за раменете, с джобове разни — всяко нещо отделно да си туриш. И каквото имаше в нея. Дрехи прибраха, храна, личните ни карти и най-важно — дипломата от гимназията ми отмъкнаха. Бях я взел молитва да й четат калугерите в църква, със светено масло да я помажат — белким ми тръгне в живота. Пък те взеха, че я откраднаха…

— Е, лошо, лошо! Но не се коси толкоз — поуспокои го началникът. — Нова ще ти дадат, препис ще направят.

— Нали? И аз така се надам, уважаеми господине, но дали няма да искат документче някакво, като основание? И затуй най-сърдечно ви моля бележка да ни дадете, че ни е обрала тая шайка — както я казахте… За дипломата, за другите документи и за английската раничка също. Баща ми да разбере, че не съм я продал, примерно.

— Ясно, ясно! Това е най-лесно. Мавро сега ще я напише — изрече полицаят жадуваните от нас думи. Обаче продължи разпита: — Пари не ви ли взеха?

— Малко пари са ни останали, господин началник — вика Михалис, — ама аз в чорапа си ги държах. Не ни пребъркаха. И на Димитраки козинявата торба не взеха — сочи той каракачанския подарък в нозете ми.

Замръзнах — ами ако сега го пребъркат, какво ще отговаря за лирите. Да не би в английската раничка да ги е намерил… Но мислите на полицая течеха в съвсем друго дере.

— Слушай ме сега, момче — почна той, — ще те питам нещо. Имаше ли между разбойниците един мъж на среден ръст, с големи мускули, кривокрак и с едното око леко мижи?

— Май че имаше — неуверено рече Михалис, — ама не съм съвсем сигурен…