Димитър Кирков - Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

До тук ще спра засега, защото това видях в оня момент у Теодорос Ликудис. Настанихме се с Михалис, разбърза се кафеджията да слага джезвето, а аз мисля само едно — откъде ще изникне Зоица. И току час по час се въртя като гузен циганин с крадено в торбата. От вратата ли ще влезе, от горната стаичка ли ще излезе? Защото от предишния път бях разбрал, че тя живее в стаята с дървеното стълбище. На игли стоя значи и допълнително се притеснявам от хората, сякаш те знаят кого чакам и за какво се озъртам. Не издържах — станах да се разтъпча и приближих стената с географската карта, защото оттам най-добре се наблюдаваше цялото кафене. И уж нея разглеждам, а окото ми играе насам-натам. Докато Аргирис Киру не се показа с подноса. Остави той чашките при Михалис и веднага дойде при мен като да не ме изпусне.

— Е? — вика, блажено усмихнат. — Какво ще кажеш?

— Не знам — свивам рамене. — Кой е сглобявал това нещо? Много труд е паднало.

— Аз съм я направил! — гордо рече кафеджията. — И за такова дело не е жалко никакъв труд да положиш! Жалкото е, че остана да виси в един екземпляр. Иначе — иначе, ех! — света можех да залея с нея. Говорил бях в държавната печатница — в неограничен брой щяха да я размножат хората. Но пари трябват. Колко пъти, колко пъти съм казвал на Теодорос! — посочи той елинския воин до нас. — Обясни на сестра си, помоли я да отпусне средства — стократно ще й се върнат. Само аз ще продам хиляда карти, без да си подам носа от кафенето! Така ли е, Теодорос?

— Какво? — глухо като изпод дълбока вода проговори мъжът. — Не чух. За друго мислех.

Погледнах го отблизо и се стъписах. Тия няколко думи такава умора изписаха на лицето му, като че каменна планина бе повдигнал.

— Все за друго мисли! — укорно рече дядото. — А за важното — никога! Е? — повтори той въпроса си към мен. — Какво ще кажеш?

— Харесва ми! — решително отвърнах аз. — Това Византия ли е?

— Византия! Византия е, моето момче! — повдигна щастлив глас Аргирис Киру. — Умен си, щом различи владичицата ни. Сърце на истински грък бие в теб! Византия виждаш пред себе си — най-великото творение на Бога и хората. В разцвета си, в пълната си мощ, когато цял свят лежи в прегръдката й, а варварите са натикани по кьошетата на земята. Един милион квадратни километра обхваща тогава тя — махна той с ръка от изток до запад. — Един милион! Представяш ли си?!

— Трудно ми е — рекох аз с тон на съучастник, защото много приятно ми стана, че старецът ме хареса и говореше с мен като с равен. — Човек цял живот не може да ги обходи…

— И цял живот не стига да се наслади на нашата майчица Византия! Виждаш ме — на пръст мириша вече, но не се наситих на нейното великолепие, мъдрост и сила — радостно поде Аргирис Киру, но изведнъж завърши със строг въпрос: — Познати ли са ти на теб? До кой клас си учил, Димитраки?

— А, малко… Чувал съм туй-онуй — замънках аз, защото забелязах, че посетителите са наострили уши към нашия разговор и ехидни усмивчици играят по устните им.

— Добро гръцко семе си ти, но не си намерил почва добра! — внушително ме прецени Аргирис Киру. — А обичаш ли знанието?

— Обичам го — викам, — стига да имам ум да го разбера.

— Ум имаш възприемчив, личи си — учител ти е потребен. А искаш ли аз да ти стана учител?

Тѐ ти, булка, Спасов ден — какво да му отговоря? Сериозно ли приказва тоя човек, поднася ли ме? Майтап ли някакъв готви на такъв ръб като мен, та след миг всички да прихнат в смях? Луд ли е? И какво учение ме патило? Пазарджишката гимназия не можах да завърша — без време сега Пирейския ли университет да подхващам?… На всичко отгоре дочувам, че от масите подхвърлят:

— Хайде, намери балама…

— Ще си начеше езика…

— Абе, все ще научи нещо момчето — не го ли видиш какво е селянче…

И аз рекох да се измъкна:

— Бедно момче съм, господине. Работа диря да хамалувам. Нямам за учене ни време, ни пари…

— За всичко Бог е дал време — и за учене ще се намери — тържествено каза старецът. — А пари от ученици аз не вземам!

— И на какво ще ме обучавате? — оголих аз зъби в зла усмивка към всички в кафенето. С една дума, предупреждавам ви — може да ме вземате за селянче, ама кроите ли ми лоша шега, тъпкано ще ви го върна.

— На родолюбива наука — отвърна Аргирис Киру. — За преславното ни минало ще говорим, за великата наша история и за всичко съпътстващо. С внучката ми заедно ще учите. До какъвто урок е стигнала Зоя, и ти него ще учиш.

— Притрябвали са на Зоя уроци! Капитан й дай на нея! — провикна се една хърба от масите.